Кутийка
- nina
- Мнения: 3788
- Регистриран на: Нед Окт 19, 2008 16:34
- Местоположение: Перник
- дал Браво: 31 пъти
- получил Браво: 182 пъти
Re: Кутийка
Имаше едно място, където в голямо семейство човек можеше да удовлетвори нуждата си от уединение и това беше нуждникът. Там отиваше който искаше да остане малко насаме. Там имаше свещ, а на един канап висеше миналогодишният Алманах. Печатарите познаваха нуждите на читателите си и печатаха Алманаха на тънка мека хартия.
Тери Прачет
"Дребнио волен народ"
Тери Прачет
"Дребнио волен народ"
Написах си CV-то, прочетох го и ми се доплака. Може ли такъв прекрасен човек да трябва да ходи на работа?!
-
- Мнения: 382
- Регистриран на: Пет Окт 05, 2007 10:39
- Риболов: Плувка, фидер.
- Местоположение: София
- дал Браво: 8 пъти
- получил Браво: 22 пъти
Re: Кутийка
Признаването на незнанието обикновено е първата стъпка в нашето развитие.
Стивън Кови
"Седемте навика на високоефективните хора"
Стивън Кови
"Седемте навика на високоефективните хора"
RUNNING WILD написа:...CATCH AND FRY.....батенце...
- nina
- Мнения: 3788
- Регистриран на: Нед Окт 19, 2008 16:34
- Местоположение: Перник
- дал Браво: 31 пъти
- получил Браво: 182 пъти
Re: Кутийка
Едно момче го погледна отдолу нагоре. Нямаше как да не е момче. Природата не би постъпила толкова гадно с момиче. Нито една черта не беше непоносимо грозна, но тяхното съчетание образуваше нещо повече от простия им сбор. Имаше я и миризмата. Не чак толкова лоша сама по себе си. Просто не беше съвсем човешка. Долавяше се нещо хищно в нея.
- Ъ-ъ.... - запъна се мършавто личице. - Чуй к'во ще ти река, господине-ти ми кажи къде ще ходиш, а аз няма повече да те следя, става ли? Ще ти струва само някакво си пени, цената е специално за тебе. Доста хора ми плащат повечко да не ги следя.
Ваймс не можеше да откъсне поглед от създанието. То носеше прекалено голям за него смокинг, лъснал от мазнина и зеленикав от старост, както и цилиндър, може би настъпен някога от кон. Но частите, видими между тези две принадлежности, бяха прискърбно познати.....
.....Ваймс се приведе да надникне в очите, които гледаха света през маска от мръсотия.
Тери Пратчет
"Нощна стража"
- Ъ-ъ.... - запъна се мършавто личице. - Чуй к'во ще ти река, господине-ти ми кажи къде ще ходиш, а аз няма повече да те следя, става ли? Ще ти струва само някакво си пени, цената е специално за тебе. Доста хора ми плащат повечко да не ги следя.
Ваймс не можеше да откъсне поглед от създанието. То носеше прекалено голям за него смокинг, лъснал от мазнина и зеленикав от старост, както и цилиндър, може би настъпен някога от кон. Но частите, видими между тези две принадлежности, бяха прискърбно познати.....
.....Ваймс се приведе да надникне в очите, които гледаха света през маска от мръсотия.
Тери Пратчет
"Нощна стража"
Написах си CV-то, прочетох го и ми се доплака. Може ли такъв прекрасен човек да трябва да ходи на работа?!
- nina
- Мнения: 3788
- Регистриран на: Нед Окт 19, 2008 16:34
- Местоположение: Перник
- дал Браво: 31 пъти
- получил Браво: 182 пъти
Re: Кутийка
Всички префекти бяха на възраст над осемнадесет години, за това им се позволяваше де се посещават места в града, за чието съществуване по-младите момчета дори не биваше да подозират. Пъпките по лицата им вече не се спукваха, ако зърнеха жена. А сега присвиваха очи. Повечето бяха научили, че светът е като стрида, която можеш да отвориш със злато, ако острието не е достатъчно.
Тери Пратчет
"Нощна стража"
Тери Пратчет
"Нощна стража"
Написах си CV-то, прочетох го и ми се доплака. Може ли такъв прекрасен човек да трябва да ходи на работа?!
- nina
- Мнения: 3788
- Регистриран на: Нед Окт 19, 2008 16:34
- Местоположение: Перник
- дал Браво: 31 пъти
- получил Браво: 182 пъти
Re: Кутийка
Ваймс се измъкна в шумния нощен хаос. Имаше войници, стражници, бежанци, които се ругаеха взаимно. В трепкащите сенки той беше поредният силует. Разбута уверено хората и стигна до напъващите се волове и коларя, който ги мушкаше с пръчка. Насърчи го фактът, че коларят имаше вид на човек, който ще даде правилния отговор само в шест от десет случая, ако го попитат как се казва.
Тери Пратчет
"Нощна стража"
Тери Пратчет
"Нощна стража"
Написах си CV-то, прочетох го и ми се доплака. Може ли такъв прекрасен човек да трябва да ходи на работа?!
Re: Кутийка
Не искам да ти разбивам илюзиите, момче. Млад си, зелен си. Мек ти е цинизмът още… Много са ти времето и самочувствието, малко са ти раните и тишината. Но от мен да запомниш една мъжка приказка - смъртта, жената и алкохолът нямат прошка, когато си прекалил да си играеш с тях. Не дай си Боже да си ги подценил.
Мария Лалева “Живот в скалите”
Мария Лалева “Живот в скалите”
"Душата на непиещия е изсушена и свита, непорочната му поза на трезвеник е прикритие за анонимни и отвратителни постъпки". Джон Стайнбек
- babydoctor
- Мнения: 15953
- Регистриран на: Пет Дек 17, 2004 7:59
- Местоположение: София
- дал Браво: 46 пъти
- получил Браво: 160 пъти
Re: Кутийка
Малко се е поувлякло Марето, със смъртта никой нормален не би се заиграл, макар че от раждането това ни очаква...
Каква е тая участ бе, народе - какъвто и байрак да се развее, дръжката му все ти е отзад...
Защо винаги бъдещето е светло, а никога настоящето???
Защо винаги бъдещето е светло, а никога настоящето???
-
- Мнения: 3924
- Регистриран на: Нед Яну 02, 2005 11:49
- Риболов: с муха и шнур
- Местоположение: София
- дал Браво: 426 пъти
- получил Браво: 491 пъти
- Обратна връзка:
Re: Кутийка
Да си спомним за малката ГОЛЯМА поетеса!Поклон!
----------------
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка —
на теб — непознатия — смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми — властната — жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
----------------------
http://socbg.com/2014/02/%D0%BF%D0%B5%D ... D1%82.html" onclick="window.open(this.href);return false;
----------------
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка —
на теб — непознатия — смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми — властната — жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
----------------------
http://socbg.com/2014/02/%D0%BF%D0%B5%D ... D1%82.html" onclick="window.open(this.href);return false;
- nina
- Мнения: 3788
- Регистриран на: Нед Окт 19, 2008 16:34
- Местоположение: Перник
- дал Браво: 31 пъти
- получил Браво: 182 пъти
Re: Кутийка
Метлата не летеше особено добре с трима пътници, но все пак изпреварваше пешеходци, а Ваймс знаеше, че вече не може да тича. Остана без дъх и без сили още когато се добра до дома си. Сега и стоенето прав беше изпитание за неговата издържливост. Или метлата, или пълзене.
Тери Пратчед
"Нощна стража"
Тери Пратчед
"Нощна стража"
Написах си CV-то, прочетох го и ми се доплака. Може ли такъв прекрасен човек да трябва да ходи на работа?!
- nina
- Мнения: 3788
- Регистриран на: Нед Окт 19, 2008 16:34
- Местоположение: Перник
- дал Браво: 31 пъти
- получил Браво: 182 пъти
Re: Кутийка
Котенце под кестен
(: котешки мека поема на чудесата
И когато есента
се промъкна в хладна вечер,
едно коте не успя
да избяга надалече.
Как да бяга? Как така?
Знаем, лапичките меки -
те съвсем не са крака,
та да бягат надалеко.
И къде да свърне то?
Не e мишка с мъх натрупан.
Не е бобърче с гнездо.
Не е мечка със хралупа.
Няма си криле да литне.
Няма перки да отплува.
То е малко, то е ситно!
Цяла зима ще студува!
И привело си главичка,
коте мяукаше под кестен.
Чу го Врабчо – смела птичка:
“Слушай, коте, аз съм местен.
Помня есени студени.
Помня зими мразовити.
Запомни го ти от мене –
не е котешко в мъглите.
Гледам тука как трепериш.
Колко тъжно плачеш слушам.
Трябва нейде да намериш
топлина, подслон и суша.”
И сам-самичко във нощта
тръгна котето с надежда…
А как подгизваха в калта
лапичките меки, нежни!
Че му стана и студено,
и обидно, и самотно…
И докрай обезверено
се почувства тъй сиротно!
„Да се скитам докога?
Трябва нейде да се смуша!
Хей – прозорче, светлина!
Точно тук ще се нагуша.
Пък дано отвътре някой
да ме види и хареса…
Щом закъса в трудност всякой
търси ХОРАТА къде са.“
Котенцето сладко, мило,
то не знаеше, горкото,
че с късмет се е родило,
и той води го в живота.
Че застана – беззащитно,
на прозорче, на което
аз – детенце любопитно,
залепило бях нослето.
И тъй двете ми очички
други две в почуда срещаха.
Там, под нощните звездички
коте и дете усещахме,
че прозорците, вратите,
не разделят, а събират,
че през нощите и дните
вън и вътре се намират
очи, сърца, мечти еднакви.
И просто пъхната в различна дрешка –
трепти, обича и очаква
душица – котешка или човешка.
Но тогава заваля!
И задуха, и завея!
И в прозорчето видях –
котенцето как трепери,
как опашката е свило,
как е сгушило крачета,
как е гръбчето превило,
как си муси личицето,
как премрежило очички
тъжно, тъжно ме поглежда...
Знаех – на света от всички
аз бях негова надежда.
И прозорчето открехнах...
И поех го във ръцете...
И усетих колко леко
тупка, тупка сърчицето...
И го гушнах да го стопля
и домът ни му показах.
„Вече имаме си коте!“ -
точно тъй на всички казах.
„То е слабо, то е жално,
то е пухкаво, игриво.
Да стои навън, тъй малко,
е жестоко и не бива.
Само няколко минутки
да го гушкам оставете!
Вие, моля, одеялце
тука бързо постелете!
Да го сложим да полегне,
да се стопли, да поспинка,
че сега ми мисъл тегне –
да не страда от настинка.”
Но аз го виждам – ето, ето –
играе, гушка се и мърка!
Това е котето, което
домашния живот разбърка!
И домът ни тича, скача,
хапе, драска и се люшка.
После кротичко утихва
и във скута ми се гушка.
И го гледам как сънува,
как понякога въздиша,
как умело се преструва,
ако нещо замирише,
как ноктенцата прибира
как очичиките си стиска…
Да го гледам цяла вечност
колко много ми се иска!
И започвам да рисувам
коте как лежи на мебел.
Този дом е толкоз хубав,
коте, знам, заради тебе!
И рисувам коте влиза,
коте да лежи във мивка,
коте от торба излиза,
коте хапва си обвивка,
към хладилник коте тича,
коте сгушено в елече,
коте сладко се припича
точно там, където пречи,
коте тихо се промъква
миг преди да се протегне,
коте тайничко разбърква
гардероба, за да легне…
С петънцето на нослето,
и на лапичката сивото –
елате, вижте и кажете
не е ли най-красивото!
------------------------------------
Но мама ме вика за лягане –
млякото изстинало даже.
Аз просто исках за котето
на вас и на всички да кажа.
И така да помоля понякога
да надзъртате вънка, защото
на прозореца може би пак така
вас очаква премръзнало коте.
И у него ще видите колко
сами вие на коте приличате –
да спасите човек или коте
е нужно само да го обичате!
Александра Кирова
(: котешки мека поема на чудесата
И когато есента
се промъкна в хладна вечер,
едно коте не успя
да избяга надалече.
Как да бяга? Как така?
Знаем, лапичките меки -
те съвсем не са крака,
та да бягат надалеко.
И къде да свърне то?
Не e мишка с мъх натрупан.
Не е бобърче с гнездо.
Не е мечка със хралупа.
Няма си криле да литне.
Няма перки да отплува.
То е малко, то е ситно!
Цяла зима ще студува!
И привело си главичка,
коте мяукаше под кестен.
Чу го Врабчо – смела птичка:
“Слушай, коте, аз съм местен.
Помня есени студени.
Помня зими мразовити.
Запомни го ти от мене –
не е котешко в мъглите.
Гледам тука как трепериш.
Колко тъжно плачеш слушам.
Трябва нейде да намериш
топлина, подслон и суша.”
И сам-самичко във нощта
тръгна котето с надежда…
А как подгизваха в калта
лапичките меки, нежни!
Че му стана и студено,
и обидно, и самотно…
И докрай обезверено
се почувства тъй сиротно!
„Да се скитам докога?
Трябва нейде да се смуша!
Хей – прозорче, светлина!
Точно тук ще се нагуша.
Пък дано отвътре някой
да ме види и хареса…
Щом закъса в трудност всякой
търси ХОРАТА къде са.“
Котенцето сладко, мило,
то не знаеше, горкото,
че с късмет се е родило,
и той води го в живота.
Че застана – беззащитно,
на прозорче, на което
аз – детенце любопитно,
залепило бях нослето.
И тъй двете ми очички
други две в почуда срещаха.
Там, под нощните звездички
коте и дете усещахме,
че прозорците, вратите,
не разделят, а събират,
че през нощите и дните
вън и вътре се намират
очи, сърца, мечти еднакви.
И просто пъхната в различна дрешка –
трепти, обича и очаква
душица – котешка или човешка.
Но тогава заваля!
И задуха, и завея!
И в прозорчето видях –
котенцето как трепери,
как опашката е свило,
как е сгушило крачета,
как е гръбчето превило,
как си муси личицето,
как премрежило очички
тъжно, тъжно ме поглежда...
Знаех – на света от всички
аз бях негова надежда.
И прозорчето открехнах...
И поех го във ръцете...
И усетих колко леко
тупка, тупка сърчицето...
И го гушнах да го стопля
и домът ни му показах.
„Вече имаме си коте!“ -
точно тъй на всички казах.
„То е слабо, то е жално,
то е пухкаво, игриво.
Да стои навън, тъй малко,
е жестоко и не бива.
Само няколко минутки
да го гушкам оставете!
Вие, моля, одеялце
тука бързо постелете!
Да го сложим да полегне,
да се стопли, да поспинка,
че сега ми мисъл тегне –
да не страда от настинка.”
Но аз го виждам – ето, ето –
играе, гушка се и мърка!
Това е котето, което
домашния живот разбърка!
И домът ни тича, скача,
хапе, драска и се люшка.
После кротичко утихва
и във скута ми се гушка.
И го гледам как сънува,
как понякога въздиша,
как умело се преструва,
ако нещо замирише,
как ноктенцата прибира
как очичиките си стиска…
Да го гледам цяла вечност
колко много ми се иска!
И започвам да рисувам
коте как лежи на мебел.
Този дом е толкоз хубав,
коте, знам, заради тебе!
И рисувам коте влиза,
коте да лежи във мивка,
коте от торба излиза,
коте хапва си обвивка,
към хладилник коте тича,
коте сгушено в елече,
коте сладко се припича
точно там, където пречи,
коте тихо се промъква
миг преди да се протегне,
коте тайничко разбърква
гардероба, за да легне…
С петънцето на нослето,
и на лапичката сивото –
елате, вижте и кажете
не е ли най-красивото!
------------------------------------
Но мама ме вика за лягане –
млякото изстинало даже.
Аз просто исках за котето
на вас и на всички да кажа.
И така да помоля понякога
да надзъртате вънка, защото
на прозореца може би пак така
вас очаква премръзнало коте.
И у него ще видите колко
сами вие на коте приличате –
да спасите човек или коте
е нужно само да го обичате!
Александра Кирова
Написах си CV-то, прочетох го и ми се доплака. Може ли такъв прекрасен човек да трябва да ходи на работа?!
-
- Мнения: 3924
- Регистриран на: Нед Яну 02, 2005 11:49
- Риболов: с муха и шнур
- Местоположение: София
- дал Браво: 426 пъти
- получил Браво: 491 пъти
- Обратна връзка:
Re: Кутийка
Писмо до Малкия Принц
Здравей. Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди - монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята ... бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал /поне за кратко/
във царството на свойта самота.
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием... Може би от срам...
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
Защо тогава имаме очи?
Щом няма как да видим със сърцето си
същественото...И така...Мълчим.../
Опитомяваме си чувства. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбран.
Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкия ти смях..
(Caribiana)
Здравей. Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди - монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята ... бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал /поне за кратко/
във царството на свойта самота.
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием... Може би от срам...
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
Защо тогава имаме очи?
Щом няма как да видим със сърцето си
същественото...И така...Мълчим.../
Опитомяваме си чувства. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбран.
Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкия ти смях..
(Caribiana)
- nina
- Мнения: 3788
- Регистриран на: Нед Окт 19, 2008 16:34
- Местоположение: Перник
- дал Браво: 31 пъти
- получил Браво: 182 пъти
Re: Кутийка
СТЕНАТА
Борис Христов
Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...
Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.
Борис Христов
Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...
Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.
Написах си CV-то, прочетох го и ми се доплака. Може ли такъв прекрасен човек да трябва да ходи на работа?!
- stflyfisher
- Мнения: 285
- Регистриран на: Съб Дек 18, 2004 10:08
- Местоположение: Планината - Хасково - Пловдив - София - Планината
- дал Браво: 3 пъти
- получил Браво: 1 път
Re: Кутийка
Камо грядеши?
Малка Българийо, майко Българийо!
Малката рана най-много болеше.
Всеки по мъничко те предаваше,
Всеки по мъничко те крадеше.
Малко по малко - Бог да не види,
а и рогатия да не обиди.
Деня да надхитри. Да излъже нощта.
Няма такива ли? Аз съм единият.
Теб те убиваха, аз си мълчах.
Майко Българийо, майко Българийо!
Рекоха: няма те. Рекоха: беше.
Топи се слънцето ни на свещи.
Една да пална, да осветеше:
кой те убиваше, кой си мълчеше?
(от "СтиховеЙ", rajsun- Райчо Русев)
Малка Българийо, майко Българийо!
Малката рана най-много болеше.
Всеки по мъничко те предаваше,
Всеки по мъничко те крадеше.
Малко по малко - Бог да не види,
а и рогатия да не обиди.
Деня да надхитри. Да излъже нощта.
Няма такива ли? Аз съм единият.
Теб те убиваха, аз си мълчах.
Майко Българийо, майко Българийо!
Рекоха: няма те. Рекоха: беше.
Топи се слънцето ни на свещи.
Една да пална, да осветеше:
кой те убиваше, кой си мълчеше?
(от "СтиховеЙ", rajsun- Райчо Русев)
BORN TO FISH
forced to work
forced to work
- Петър Милков
- Мнения: 596
- Регистриран на: Пет Апр 14, 2006 18:46
- Местоположение: София
- дал Браво: 6 пъти
Re: Кутийка
Ама обърках малко цитата Моля за извинение Ми то народа си го е казалstflyfisher написа:Камо грядеши?...
Quo vadis domine ? Това май е от Хенрик Сенкевич ! Белетристика
"Каквото посееш , това ще ожънеш" !
- naso
- Мнения: 3365
- Регистриран на: Съб Окт 27, 2007 16:53
- Местоположение: София
- дал Браво: 95 пъти
- получил Браво: 244 пъти