Кутийка

[Мунчо]

В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?

Робърт Бърнс

[nina]

Имате право, мълчанието му е оглушително.

Когато човек няма характер, трябва да си изработи метод.

Албер Камю
"Падането"

[nina]

....безконечното лъскане на метал и кожа, паради, маршировки и наряди, проверки и тържествени церемонии за знамето - целия този театър от заетост за мъже, които нищо не правят.

Джон Стайнбек
"На Изток от Рая"

[hobby]

"Моят живот - това е мъдростта на горите, а горите бързо изчезват. Ще минат немного години и тук не ще има вече дървета и моята мъдрост ще се превърне в безумие. В тази страна се е поселила голяма сила, която наричат търговия. Тя всичко изяжда, даже хората." - Ърнест Сентън-Томпсън. "Ловци в Северните гори" - 1968 година

[nina]

Да, в този час се спи и това е успокоително, защото най-силното желание на едно тревожно сърце е непрекъснато да притежава любимото същество, а при раздяла да потопи това същество в сън без сънища и този сън да продължи чак до деня на тяхната нова среща.

Албер Камю
"Чумата"

[nina]

...когато придаваме прекалено голямо значение на хубавите дела, ние признаваме косвено силата на злото...

Албет Камю
"Чумата"

[nina]

Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нащастно по своему.

Толстой
"Анна Каренина"

[nina]

Дом, в който цари щастие не може да бъде тесен: нека скринът се прекатури и стане билярдна маса; нека дъската над камината се превърне в кресло, писалището - в спалня за гости, мивката - в пиано; нека четирите стени ви захлупят ако щат - нали вие със своята Дилия ще останете между тях!

О'Хенри
"От любов към изкуството"

[Алеко]

Почистената лаборатория нервира Док, изпълни го с подозрения. Липсваше част от него, нещо бе изгубено. Най-ниският глас мълчеше. В черните си дълбини той бе сякаш доволен. Док посегна към лавицата с плочите. Не Бах… не, не Букстехуде… не и Палестрина! Ръката му се протегна към албум, който от години не бе отварял. Без да разбере какво върши, Док извади плочата, усмихна се и я сложи на диска; „Дон Жуан“ от Моцарт. Увертюрата гръмна, а Док, все тъй усмихнат, отиде в кухнята и разбърка супата, „Дон Жуан — помисли си той, — нима искам да мина за Дон Жуан? Не! Не съм. Но защо тогаз ми е толкоз хубаво и толкоз страшно?“ Погледът му се плъзна към писалищната маса. Жълтите листи и подострените моливи чакаха. „Сега вече вярвам. Ще се опитам пак.“ И точно в този момент на верандата отекнаха тромави стъпки и при него нахълта Старият Джингълболикс. Да се пише за Стария Джингълболикс е лудост. Но тъй като се намеси тъкмо в този момент, това май ще се наложи. Хората, които са бивали на заседание със Стария Джей, излизат леко замаяни, а по-умните след време просто не могат да повярват, че съществува такъв субект. Истинското му име не можем спомена, защото ще го срещнете на безброй бронзови плочи с надписа „Подарено от …“

Старият Джей се бе родил толкова богат, че просто не съзнаваше това. И си въобразяваше, че всички са като него. Уж беше учен, но имаше ли ум в главата, или беше направо смахнат — никой не можеше да каже, а тъй като бе раздал дарения на толкова фондации, бе финансирал толкова проекти и влизаше в толкова настоятелства и опекунски съвети, никой не смееше открито да си зададе този въпрос. Раздаваше милиони, а живееше на гърба на приятелите си. Имаше не едно научно звание, но мнозина, насаме и не дотам ласкаво мислеха, че тия звания са му били дадени с надеждата за дарение, че той в действителност е само един футболист, чиито награди нямат нищо общо с истинските му качества.

Беше набит, с естествено порасла като венец жълтеникава коса. Очите му бяха светли, като птичите. И се интересуваше от всичко. От прекалена близост с реалността бе загубил всякаква връзка с реализма. Понякога забавляваше Док, друг път неговият безкраен и късоглед ентусиазъм довеждаше хората до пълно отчаяние. Въобразявайки си, че тъй по-добре го разбират, Старият Джингълболикс всекиму крещеше.

— Получи ли ми телеграмата? — извика той.

— Не.

— Дойдох за рождения ти ден. Не съм го забравил. Денят, в който е изгорен Джордано Бруно.

— Това не ми е рожденият ден — каза Док.

— Добре де, какъв ден сме днес?

— Петък.

— Е, нищо! Ще почакам.

— Пада се през декември. А и само едно легло имам.

— Чудесно. Ще спя на земята. — Старият Джингълболикс надникна в кухнята, отхлупи капака на тенджерата и като задуха настървено горещата супа, засърба.

— Още не е готова — напомни му Док и вече раздразнен, чу оня да отвръща с вик:

— Готова е, готова е.

— Срещнах Хизлър — рече Док. — Каза, че те видял на една поляна в Бъркли — бил си на колене и със зъби си дърпал някакъв червей от земята.

Старият Джингълболикс преглътна полусварения морков.

— Не беше така! — изломоти той. — А бе, тая супа май още не е готова.

— Какво ти думам аз.

— Няма значение! Виждал съм червеношийките как нагъват червеи. Знаеш ли какви са просячета? Чак петите им потъват като ги задърпат. Просто да се чудиш отде им се взема силицата. И опит направих — защипах един червей с щипка, закачих го на кантарче и със зъбите дърпам ли, дърпам. Обикновеният дъждовен червей издържа до 670 грама! С 48 парчета съм правил опит. Помисли си само! Една стограмова птичка изтегля от земята 700 грама тежест! Седем пъти по-тежка от нея! Затова и много ядат. А колкото повече се хранят, толкоз повече огладняват. Ти обичаш ли червеношийките?

— Не особено — измърмори Док. — А ти цялата ми вечеря ли ще ометеш?

— Тъй съм решил. Ама не е готова. Имаш ли нещо за пиене?

— Да ти купя бира?

— Дадено! Повечко вземи!

— А няма ли да участвуваш в разноските?

— Нямам пукната пара.

— Имаш, имаш. Пращиш от пари.

— Хайде де! — изненада се Джингълболикс.

— Та няма ли и ти да дадеш? — настоя Док.

— Не ми достигат — рече Старият Джей.

— Глупости! — ядоса се Док. — Използвач си ти, това е! Никога не плащаш. Оставих ти лабораторията като ме взеха в армията и какво? — Едва не ме разори. Не искам да кажа, че си ми откраднал стъкларията, но просто я нямаше. Ти ли взе бурканите с образците?

— Аз — призна Старият Джингълболикс. После замислено добави: — Де да беше твоята лаборатория институт.

— Какво?

— Щях да ти направя дарение.

— Е, не съм институт. Тогаз? Ще умреш, ама за бира няма да дадеш и долар. — Ненадейно нещо отчайващо и смешно блъсна Док в челото и той избухна в уморен смях. — Господи! Ти си просто невъзможен! Ти си само едно смешно понятие.

— Супата загоря! — ревна Старият Джингълболикс. Док скочи към печката и дръпна тенджерата.

— Как няма да загори! Излочи всичкия бульон.

— Беше много вкусен — каза Старият Джей.



В бакалницата Док каза:

— Дай ми една дузина бира в кутии.

— От бохемската не щеш ли?

— Каква ти бохемска! Имам гостенин, който е… — злобна мисъл хрумна на Док — е много интересен човек. Я ела и ти да пийнеш с нас! Старият… искам да кажа моят приятел, ще ти обясни шаха по-добре.

— Защо да не дойда — каза Шефът. — Да донеса и нещо по-силничко?

— Донеси!

Като прекосяваха улицата, Шефът попита:

— Ще ходиш ли утре на празненството?

— Там съм!

— Харесваш ми, Док, само дето не те разбирам. Не си истински.

— Тоест?

— Как да ти кажа, каквото направиш… с една дума приличаш ми на шахмата. Не мога докрай да те разбера.

— Не мислиш ли — поде Док, — че всъщност никой за никого не е истински? Утре ще срещнеш човек, който може и да не съществува.

— Не говори такива работи — разтревожено рече Йосиф-Мария.

Като се качваха по стъпалата, чуха Стария Джей да крещи:

— Нося ви радостна вест! Човешкият род ще изчезне!

— Това е Йосиф-Мария Ривас — каза Док. — Йосиф-Мария, запознай се със Стария Джингълболикс.

— Може ли човек да излъже в шахмата? — попита Шефът.

— Може, как да не може — отвърна Джингълболикс — най-малкото можеш да прередиш фигурите на противника. Но в края на краищата, все едно. Докъде бях стигнал? А, да! И ние като допотопните влечуги ще изчезнем.

— Добре — прекъсна го Док.

— Ще рече, край на хората, тъй ли? — запита Шефът.

— Точно тъй, млади човече. Ние си погодихме последната шега. Отворете бирата! Спасявайки се, човекът се унищожи.

— Кой се е унищожил? — недоумяваше Шефът.

— Как ли се смеят на Олимп! — каза Старият Джей. — Запътили сме се не към Великата битка на доброто и злото, а към газовите камери. При това сами си произвеждаме нужния газ …

— Имах намерение да работя — простена Док.

— Браво! Ще ти помогна — викна Старият Джей.

— Дума да не става! За бога! — уплаши се Док.

— Човекът е разрешил всичките си проблеми — продължи Старият Джей. — Изличил от лицето на земята всички хищници; на жегата и на студа вече не обръща внимание; на практика се е отървал от заразните болести. Старците живеят, младите не умират. И най-добрите войни не могат да уравновесят раждаемостта, Било е време, нищожна война за една година намалява населението наполовина. Глад, тиф, чума, туберкулоза — все сигурни оръжия. Едно одраскване с копие — инфекция и смърт. А днес? Знаете ли какъв е днес процентът на смъртността сред ранените на фронта? Едно на сто. А преди сто години — осемдесет на сто. Населението расте, а богатствата на земята намаляват. И в недалечно бъдеще ще бъдем унищожени от самите себе си. Може да ни спаси само контролираната раждаемост, но дотам човечеството никога няма да стигне.

— Братко мой! — възкликна Шефът. — Какво толкоз радостно има в това, та цял сияеш?

— Шегата! Космичната шега! Мъчейки се да оцелеем, всъщност улеснихме унищожаването си.

— Нищо не разбирам, дявол да те вземе! — рече Йосиф-Мария.

Док стоеше с пълни ръце. В лявата държеше чаша уиски, в дясната — кутия бира. Сръбваше ту от едното, ту от другото.

— Инстинктът ме кара да стоя настрана от тия глупости — обади се той, — а страшно ми се иска и аз да се намеся.

— Че кой те спира? — извика Старият Джей. — Уиски ли е това?

— „Стари кецове за тенис“ — отвърна Йосиф-Мария. — Искаш ли?

— След малко.

— Добре.

— Малкото мина — каза Джингълболикс.

"Благодатният четвъртък", Джон Стайнбек. Превод: Кръстан Дянков.

[babydoctor]

С нетърпение чаках кога ще се включиш с нещо такова Имаш 1+ бири от мен.

[nina]

Ей, как я обичам тая книга! Благодаря, Алеко!

[VDP]

Лудост е, да мразиш всички рози ,защото си се убол на една от тях ,да изоставиш всички мечти ,защото една от тях не се е реализирала,да се откажеш от всички опити ,защото един се е провалил.Лудост е да осъдиш всички приятелства,защото едно те е предало,да не вярваш в никаква любов ,само защото една от тях ти е била невярна,да изхвърлиш всички възможности , защото нещо се е случило не както трябва.Винаги ще има още едно приятелство ,още една възможност,още една любов, една нова сила. След всеки край има ново начало.
Малкият принц, Антоан дьо Сент-Екзюпери

[nina]

Мили деца,

Тази книжка съдържа повечето от най-хубавите стихотворения на вашия стар познат, италианския писател Джани Родари. Той отдавна не е сред живите, но мисля, че веселите му стихчета, приказки и романи още живеят и дълго ще бъдат четени и обичани от децата по света. В книжката са включени десетината стихотворения, които бяха издадени за пръв път под заглавието „Продавач на надежда“ преди много години, когато вашите родители са били като вас. Но повечето от преводите, събрани тук, са направени сега, нарочно за това издание. Трябва да си призная, че при някои от тях съм превеждал доста свободно, защото исках те да станат така хубави на български, както са на италиански. Направих сам и картинките към тях. Разбира се, аз не съм художник, но като си спомних как съм рисувал като малък,
започнах с първото човече
и работата ме увлече…
Дано книжката ви хареса!

Много сърдечни поздрави от вашия
Валери Петров


Надежда

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво?
— Надежда. Надежда за всички.

„Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!“
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.

Джани Родари

[nina]

Тоз, който си няма пари, нито къща,
към гарата той всяка вечер се връща,

в чакалнята влиза, без много да тропа,
и ляга и спи между двата вързопа.

Пазачът го гледа, стои и се чуди:
За где ли пътува? Дали да го буди?

А той не пътува ни нощем, ни с влака —
пътува той денем на двата си крака,

пътува, пътува с молбата си стара
и все не намира за себе си гара,

и все не намира ни хляб, нито къща
и пак се завръща в чакалнята съща,

и влак щом изсвири, сънува, че него
заводска сирена отнейде зове го,

зове го и казва: „Честито, човече!
Ти място намери! Ти работиш вече!“

Пазачо, смили се над нуждата чужда,
недей го събужда, недей го събужда!


Джани Родари

[чичо Док]

Здравка Евтимова: Рожден ден
http://offnews.bg/index.php/191761/zdra ... ozhden-den" onclick="window.open(this.href);return false;

...