Не е лесно да започна, както обаче не беше лесно да потегля в неделя в 6.30 сутринта. Защо зрели хора могат да стигнат до подобна крайност остана загадка за мен. Самото измъкване от топлото ми ложе в мрака само по себе си заслужава мъченически венец, но пред алтернативата да тлея в къщи(и което е по-страшно – да ми намерят някакво занимание), с обрече вид сломено се настаних в каляската и потеглихме.
Във весела компания обаче неволите се забравят бързо, а и слънцето благоволи да освети пейзажа, така че пътуването премина неусетно и след по-малко от час возилото ни „изплю” на дерето. Същото бавно влачеше хладното си съществуване, достолепно увило се в шал от всевъзможна недружелюбна увивана и бодяща растителност , в сякаш отегчено очакване. Рибките също ни чакаха и започнахме да ги поскубваме в добро темпо – бяха дребнички, но пък за сметка на това – много, което не позволяваше да се скучае, освен ако човек нямаше прекомерни претенции. След известно време обаче прогнозируемостта на случващото се предизвика отегчение в мен и тръгнах да се разхождам нагоре по-реката. На следващия вир открих моя скъп приятел Тишо, които подръпваше костуретки в добро темпо, при това заел йогистка поза под надвисналите до самата водна повърхност клони. И което е най-важното – ловеше откровено мерни рибоци, за разлика от спортните „ембриони”, които се бяха концентрирали в долния вир – кой знае, вероятно за да се спасят от едрите си събратя. Настаних се под свободната трънкосливка отляво(докато стигна дотам, бях подобаващо остърган, набоден, надран и почти изнасилен от коварните и безмерно разрастнали се дървеса, които не се бояха дори и от икебана. Но пък срещнах срещнах спомен от детството – туфичка диви циклами, свенливо напъпили във влажния сумрак) и на свой ред започнах да подръпвам. Кълванетата следваха едно след друго, рибите бяха приятни и със задоволство трябва да кажа, че тествах подобаващо новия си пуристки инструмент “Crazy Fish Ebisu Gold Nano Jig 602 SUL” с перверзния по масовите разбирания тест 0.6 – 3.0 грама. Пръчката работеше отлично, като се справяше без забележки с рибите и демонстрира отлична чувствителност на практически пълната дистанция на замятане – около 25 метра. В процеса на използване установих, че реалния работен тестов диапазон на използваните утежения е 2 грама, над който практически вече нямаме пълноценно отлепяне от дъното, а провлачване по него – нещо не непременно лошо, но пък винаги е хубаво да разполагаме с по-голяма вариации от възможности за водене. Освен това останових, че при мормишкуване с грамажи около 1 грам флуорокарбоновата линия 0.14 се оказва прекалено тежка и влакното провисва и в тази връзка не съобразих, че удачно би било да си взема резервна шпула с влакно 0.128 или брейд размер 0.2 -0.3. Но това дето се казва са бели кахъри на общия позитивен фон и рибешка активност, така че нека не „връзваме мана”, както казваше прабаба ми – лека й пръст и да извинява, че не бях прекомерно послушен в бурната си младост и понякога гонех Поля в Парка на свободата на село…
Докато се увличаме в сладки спомени трябва да ви кажа, че кълването се разреди и рибките очевидно се изнесоха нанякъде. Успях да изчопля още няколко на новото изделие на „Сторм” – „Gomoku Bottom 3” –интересен хибрид между воблер, цикада и ратлин, който е любопитен възможен избор при опипване на водните пластове с по-нестандартни като поведение примамки. Хаотичните ми подскоци във водата, съпроводени със свенлив трепет при деликатно подръпване с върха на пръчката не оставиха безразлични бодливите раирани твари, така както аз не останах безразличен към палавите разцветки…
Със разреждането на кълването се наложи да сменяме често позициите – пиша го лесно, но изпълнението бе ужасно – очевидно дървесата не бяха достатъчни като препятствие, но отвесния бряг допълнително затрудняваше придвижването и създаваше предпоставки за преждевременно и печално приключване на разходката, при секунда невнимание. Кълването на рибоците обаче бе мощен стимул, така че с християнско смирение се чекерихме, драхме, залягахме, мокрихме, каляхме и в крайна сметка приклчлючихме излета като победители с огромен точков актив. В един участък прекарах балансирайки близо половин час, стъпил на каменна издутина с площ една педя в средата на реката, в очакване да се пльосна в ледената вода всеки миг, зает с нездравото желание да докопам препичащите се до другия бряг каракуди или бабушки, които периодично раздвижваха водната повърхност около водораслите, но освен няколко инфарктни почувакния, не успях да се покрия с лаври, въпреки че вкарах в употреба най-пуристкото оръжие – волфрамова глава 0.75гр. със изкуствен хирономус. Както казах – уви, неуспешно. Но пък костурец имаше достатъчно, така че няма място за огорчение. Между другото, той също кълвеше много деликатно предпазливо, дори и едите рибоци – с единични плахи почуквания, които с груба въдица човек напълно би могъл да не забележи. Ядливите силикони бяха голямо предимство и за пореден път не бях разочарован от любимите ми и станали неизменно присъствие в кутийките вече повече от година „Crazy Fish” от сериите “Nano Minnow”, “TIpsy”, “Cruel Leech”, “Polaris” и “Ällure”. Изобщо изключително грамотно измислени и изпълнени продукти…
Та в общи линии е това, приятели – приключихме с огромен точков актив, аз във фазата на експериментите, а моя другар Тихомир – ориентиран чисто прагматично като реализирани бройки улови повече. Около три и половина вече подобаващо скапани и амортизирани от екзогенни фактори решихме да се ориентираме към приключване, както казах – уморени, но доволни. У нас установих, че съм домъкнал в дрехите и ботушите си огромно количество листа, трева и тръни и с учудване установих, че разполгам с орех, почти заврян в пъпа ми – явно в мен има нещо аристократично, тъй като всички знаем, че по стара традиция индийските махараджи се разхождали с диамант заврян в пъпа – последна мода и гъзария за времето, когато риболова с изкуствени примамки още не е бил изобретен и хората са запълвали времето си с глупости от друг сорт…
