Та начи, решихме с умници другари да поскубем кефалец, гарниран с дребен расперец и евентуално някакви други екзотични видове и за тази цел избрахме долното течение на р. Янтра след Бяла, където общо взето освен всичко останало човек би могъл да разчита и на приятни изненади, макар че честно казано реката в този участък някак не ми е на сърце – някак е прекалено тинеста, перманентно мътновата, и ако щете – равнинна. Ама дето се казва, тази година не се бяхме капотирали в този участък, та беше крайно време да го сторим в приятелска компания, защото дето се казва зимата вече чука ))))))))))
Най-мъчителния момент за мен както винаги бе ставането в 6.30 часа. Бих могъл да го сравня единствено със спазматично стътрузване по обрасъл стръмен бряг в тиня. Но някак си успях да го сторя с петнадесет минути закъснение и потеглихме в иначе добро настроение. По пътя стабилизирах телесната си температура с два ябълкови сайдера от крайпътните магазинчета и при пристигането вече се усещах като машина,,, за ходене по малка нужда. ))))))
НАджапах в един близък недълбок бързей с разлив, който никога не ме е оставял безрибен и почти веднага бях ощастливен с две дребни мренки, явно изявени любители на умерено едри воблеретки. Явно русенската стримеристка дружина дотакава степен е настървила местните видове, че куцо и сакато водно обитател търси мръвка и не поглежда сочни водорасли. Като стана дума за водорасли, реката носеше огрмоно количество откъснати туфи и бе меко казано досадно да пощиш примамката на всяко замятане. Не помаггаха и пликткогазаещи воблери, зашото те бяха навсякъде, носени от течението.
Настойчиво помятах във вихрещата се вода, където стояха расперите, но освен че отработих сменяне на примамки и изтръгнах няколко сърцераздирателни плясъка, нямах успех и смених мястото. На долния вир със завой, точно на втичалото в бърза последователност успях да дръпна в бързо темпо два приятни едри и охранени кефала. Единия целеустремено се насочи директно към лявата ми нога и докато си помислих, че ей-сега ще забоде свободната тройка в ботуша ми, го направи, сякаш бяхме осъществили мисловен мост. След това се завъртя с изящен пирует и набоде и свободните две жила. Особено е усещането да се опитвате да изчъгъртате увиснал на ботуша ви невъзпитан буистващ рибок, докато балансирате на хлъгавия камънак, крепейки въдица и прочие утвар. В крайна сметка изпуснах въдицата във водата, намокрих елека, ботушите преляха и изджапах по азимут на поляната да се поща с висяща надолу със страшна сила твар. Последваха буквално десетминутни спазматични опити за откачане, тъй като куките бяха се забили и в анцуга отдолу и накрая с бяс отскубнах воблера, заедно парче плат и гума с големината на капачка от бира, и метнах рибока в реката. Почти го чух как се смее злорадо, докато лети. Ботушите така или иначе вече бяха пълни догоре с вода, така че една дупка беше без никакво значение и можех да се концентрирам върху риболова. Оплакнах мязащото на кална топка „Шимано” със сломено сърце, очаквайки всеки момент да блокира, каквито страховити мнения витаят за тази марка във виртуалното пространство и отворих кутията с примамките. Тъй като водата бе мътновата, въпреки че съм убеден, че рибите приемат това перманентно нейно състояние и са привикнали към конкретните условия, избрах един от основите ми заслужили борци в подобна ситуация, а именно отличаващия се с мощна вибрация и създаващ усещане за месеста хапка кранк „Pontoon 21 RedRag” и буквално незабавно започнах да ловя риби. Нарочно се спрях на контрастна разцветка в ненатрапчив цвят, а именно сгорена захар „Kanabun” и поскубах в отлично темпо едри риби, докато не закачих умело скрит под водата герим, опънат успоредно на другия бряг. Беше изключително тежък, заради огромното количество оплетени в него водорасли и след юначно дърпане дадох свидна жертва. Оказа се, че не ме е предал брейда „Госен Дон Пепе” 0.8, а просто сърцето на дребната карабинка не бе издържало петминутното джасане… или пък съптстващите го псувни… За съжаление реката в този участък бе изключително тинеста, с видимост под педя, а другия бряг – стръмен, висок и обрасъл, така че ми остана единствено да свия знамената и да тръгна към колегите, които в този момент се обадиха за смяна на дестинацията…
Ударихме по още един сайдер по пътя и се явихме на новата дестинация. Тъй като покемони нямаше, решихме да ловим риба. Колегата Боби явно отдавна бе посещавал този участък, тъй като се наложи да вървим над половин час в най-голямата следобедна жега, докато стигнем до перспективен участък, позволяващ да стигнем до водата. Почти с първата крачка хлътнах до кръста в мътната вода, но както си спомняте, така или иначе си бях мокър, пък и трябва да ви кажа, че е доста приятно да натопите вашите, хм… камбани в хладна водица, макар и мътновата и с неопределен минерален състав. Честно казано, бях леко слънчасал и изгазих на сянка до самия бряг, където се облегнах удобно и лениво поклащайки се като медуза започнах лениво да облавям ветрилообразно дъбокия мощен бързей пред мен. Лениво, както казах, и мощната атака на ударил буквално в краката ми приличен клен буквално щеше да издърпа въдицата от ръцете ми, докато мисълта ми се точеше с консистенцията на олио, ангажирана изцяло от въпроса как, аджеба, шиманото още не се е разпаднало или поне блокирало, след като е намокрено качествено.
След като стана ясно, че пред мен има активни риби, подходих по –сериозно и работата навлезе в доста резултатно русло. Въпреки бурните атаки, едрите риби бяха препазливи и обикновено бяха закачени на края на устата, което водеше до откчания, но пък облекчаваше освобождването на рибите, тъй като не е твърде удобно да манипулирате мануално с пъргав рибок в силен бързей – нещо, което знам много добре, но в чест на отминалия ден на фотографията наивно се опитах нежно да прихвана за снимка един клен, който светкавично се метна в ръката ми и се оказхме телесно свързани с една и съща примамка. Трябва да ви кажа, че да набодете ботуша си е по-безболезнено. Въобще не расъждавах многопластово, а буквално незабавно дръпнах пръста си наобратно и куката излезе с познато гадно хрущене. Така приключихме с красиви снимки с риби в ръка и минахме на такива от безболезнена дистанция.
Примамките бяха упоменатите вече доказани едри кранкове със стабилна игра в бърза вода и тъмни разцветки – „RedRag”, прекрасното копие на ‘Чъби” – „Шуъркеч Чъби Мини”, а за плиткажа в края на бързея – плиткогазещия „Лъки Крафт Клъч”, с които облавях успоредно къдрещата се вода. НАй-едрия рибок обаче хванах досами надвисналите от брега трволяци, докато имитирах паднало във водата насекомо, плодче или кой знае какво. Удачната примамка бе непретенциозно, но прекрасно изработено копие на „Смит Камион” от китайската фирма „Тролиноя” 32 мм за 2.50 долара. Рибата бе изключително силна, което съчетано с мощния бързей се превърна в изпитание за пръчката, която се сгъна буквално на кравай, но безукурно си свърши работата. Честно казано, се зарадвах, че подходих съвсем рационално и имайки предвид какви примамки ще ползвам и в какви условия , се спрях на „Блек Шадоу” 7’6МЛ. Една отлична въдица, която ако не знаех, че универсални такива няма, с лека ръка бих допуснал, че се доближава плътно до това определение…
Колегите също ловяха в отлично темпо и кресчендо, нагазили на средата на реката и замятайки към отсрещния бряг, явно без да им пука от печащото ги отгоре слънце. Те хванаха още повече риби като брой, макар и по-дребнички(все пак корифея си е корифей ))) ), включително и една едра. Явно дегизировката на колегата Боби а ла "Селянинът с колелото" сработи ювелирно.
Не бяхме подминати и от група дребни мухарски души с поплавъци, носещи се по реката като патки. Тези отлично екипирани люде явно бяха запознати отблизо със снобарските тенденции в областта на оборудването, но бяха оставили някъде по пътя елементарно чувство за мярка и мъкнеха претъпкани с кефал телени живарници. Честно казано, чудя се каква гастрономическа стойност има тази костелива и тричава риба. Аз лично бих предопочел да си наскубя на плувчица по-едра каракудка, която изпържена с царевично брашно не е никак неприятна, стига осъзнаването на обстоятелството, че не ядете сьомга, бъде туширано със студено бяло вино…Та това е в общи линии, , мили другари, корифеи, капацитети и прочие деривати, дестилати, алдехиди и кетони. Към пет и нещо приключихме, тй като предстоеше половинчасово вървене обратно до колата в трънака, което обаче си струваше, като се имат предвид положителните емоции, с които ни зареди реката, без да коментираме приятната поливалентна дискусия, с която бе съпътстван риболова. Какво следва, знаете – сайдер в крайпътните магазинчета, раздумки в приятна компания и осъзнаването на идващата работна седмица…
