Измъчен и почти капотиран пуризъм

[Мунчо]

Ку-ку, мили другари, пиша ви измъчено, ама то цялата съботна работа си беше измъчена, без да коментираме, че и ставането бе измъчващо само по себе си – в 6.30, защото някой си решил, че през пролетта трябва да се спинингясва по първи петли… Цяла седмица се каних да наноджигосвам, да тествам новите придобивки, съзнанието ми рисуваше фикции и химери, дори синоптиците не успяха да ме огорчат, а накрая този ранен час ме прободе така, както Брут и сие са перфорирали клетия Цезар…
Както и да е изпълзях от ложето си увит в юргана така, както Лазар е изпъ;зял от гробницата си, следваха скръбни хигиенни ритуали и към седем се клатушкахме в каляската към гьоловете. По пътя попрепръска леко, но излязохме от плътната облачна пелена още около Дряново и при пристигането небето бе високо и синьо, с безобидни пухкави облачета тук-там и едва забележим ветрец . Беше леко хладничко, но тва бяха бели кахъри на общия фон. Какво му остава на човек в подобна ситуация, освен с трескав мерак да нанади такъма и нетърпеливо да започне да си клати глистът в придънните водни слоеве. Нямаше обаче нито един местен циганин, което идеше да рече, че нещата явно не са съвсем като в песните, но пък за сметка на това местата по брега бяха в излишък.
Падна доста обикаляне, замятане и усърдно водене, като резултата от всичката тази деятелност бе нулев, ако изключим избелели кюлоти(бая големи – човек като нищо би могъл да направи платно за гемия от тях) и клъвнала по спиращ сърцето начин кутия от тахан халва, горнооряховско производство(много ясно). Докато разсъждавах какво точно не е наред в цялата схема, усетих със задните си части, че става не по-топло, както може да се очаква с напредването на деня, а осезаемо по-хладно, до степен да започнат да ми мръзнат пръстите. Освен това бе станало и по мрачно. Зарадвах се на придвидливостта да мушна един още едно горнище в задния джоб на елека, свалих го и докато бърках в него, погледнах зад гърба си.
Ужас, мили приятели. По подобен начин във филмите на ужасите рисуват края на света – към мен се търкаляше лавина от сиво-сини плътни облаци, а цялото небе бе придобило мрачен цвят, за който на цело използват очарователния евфемизъм „черно като арабски мъде”. Ще прощавате.
Докато зяпах този катаклизъм със зяпнала уста, се надигна остър леден вятър, който светкавично я напълни с пясък и след като вкусих земната твърд, трескаво се свлякох на завет по дигата в единствения безветрен ъгъл на корекцията… Колко беше тихо е отделен въпрос, но все пак след като увеличих грамажа на грам и половина, вече можеше да се мята и води що-годе комфортно, но с уточнението, че човек не се увлича с дистанцията и го прави в подходящото направление.
В подобни мъки протече последния час и половина от първата сесия. Работата миришеше на капо, но в последния момент успях да изчопля(това е точното определение) едно минорно костурче, което въпреки силното провисване на влакното удари електричен начин и бувалко глътна дребния силиконов плужек на „Фанатик” в нездрав белезникав цвят. В този момент бях толкова измръзнал и разочарован, че не успях и да се зарадвам. В следващия закапаха едри, безцеремонни капки дъжд като намек какво предстои, трескаво и експедитивно сгънахме панаира(някои колеги-мухари не толкова експедитивно, макар и трескаво, се пребориха с проходилките и плавниците си)и в унило настроение си изнесохме в свински тръс, ако подобно определение важи и за моторните превозни средства…
Бе едва обяд и тъй като на никой не му се прибираше, решихме да дадем втори шанс на риболова, за което пътьом минахме край река Янтра. Там времето бе поносимо, по водната повърхност някакви рибки събираха насекоми това ни обнадежди. Домързя ми да си обуя високите ботуши, въпреки че ги носех – коритото бе открито, нивото – ниско, а това (уж, както си мислех) позволяваше да се цапа фриволно и неангажиращо. Видях едно перспективно място, водицата бе прозрачна и плитичка, така че внимателно прецапах дотам и започнах да примамвам рибетата на мормишка с изкуствен хируномус. Рибките не проявяваха никакъв интерес и реших да мина на клатушки(то и други примамки нямах, а и самия такъм бе изключително тясно профилиран и неуниверсален). На много бавно и ненатрапчиво водене почти веднага реализирах леко почукване. Рибката се откачи почти веднага от единичната кука, аз се превъзбудих, направих половин крачка напред и… калеврите преляха. Какъв е извода – ако си носите високите ботуши – ползвайте си ги, или не се превъзбуждайте. Водицата беше ледена като циците на вещица. Така или иначе вече бях мокър, самопопжертвователно направих две крачки напред(баш толкова ми трябваше) и продължих вече по-комфортно или дискомфортно, според ъгъла, от който се гледат нещата… Въдичката работеше прекрасно с подобни примамки от един до два грама, даваше простор за творчество при мандахерцането им и почти моментално последваха още леки кълванета, който със свръхфиния и ултрамодулен такъм усещах направо спинално, а ваденто дори на рибки по педя бе истинско удоволствие.
Естествено, нещата не можеха да продължавт по подобен безметежен начин, без да коментираме разкиснатите ми мазоли, вследствие на което на от носа ми се точеха сополи като флуорокарбонови линии, така че след няколко минути небето се задъни и заваля. Отначало ситно, после с ужас установих, че дъжда се премеси с град. Със скоростта на цял гей клуб малтретирани хомосексуалисти прецапах напречно през разлива, при което почти оплакнах и мъдете, които така или иначе от студ бяха придобили…хм, арабски цвят, ако се сещате, и се прислоних под намиращия се наблизо(и съвсем уместно) мост. Уютна работа, мама му стара – не случайно несретниците по време на Виктор Юго са се прислонявали, или примостявали, ако трябва да сме екзактни, под подобни инфраструктурни съоръжения. Под конкретния обаче явно се бе разполагал само едър и дребен рогат добитък, за което свидетелстваха камарите изпражнения, умелно аранжирани по свежата пролетна трева.
Там приключих и риболова, който така или иначе биде финализиран няколко минути по-късно, след като цялата мухаро-спинингарска бригада се събра сополива и измръзнала и вече окончателно умиротворена. За капак селсия магазин, на който възлагахме толкова въжделения за нещо горещо(а някои колеги – за нещо горещо с коняк или ром) не работеше. Изобщо по някаква необяснима причина селските магазини масово не работят между дванадесет и четири следобед, така че се изнесохме унили, болнави и незадоволени, ясно осъзнали, че това е един от онези дни, които могат без каквито и да е угризения да бъдат запълнени с нериболовна деятелност, която също има своите приятни проявления…
То това е, мили другари, другия път – повече във всички аспекти, надявам се.