Коледен пуризъм с известен драматизъм
Публикувано на: Вто Дек 26, 2017 20:52
Ку-ку, мили приятели, другари, колоси, капацитети, корифеи и прочие риболовни боКове! Дните на годината се изнизват като зрънца от скъсана броеница, а заедно с тях – оставащите дни за риболов. Изкусителното време през последните два дни превръщаше в престъпление излежаването по домашните дивани в преяло и препило телесно състояние или казано с други думи – да не идеш днес за риба бе все едно да идеш в Рим, а да не гръмнеш по Папата…
Воден от подобни благочестиви помисли хапнах леко на обяд, изядох порция десерт състояща се от едно танурче пастърма с няколко парченца домашен суджук и чаша бял пелин и душевно уравновесен реших да прекадя тамян на жертвеника на боковете на ултралайта. Напоследък ходя покрай градските гьолове с такси. Голям кеф – тръгваш когато искаш, връщаш се когато искаш, може да хапнеш някоя бира и да пийнеш две-три кюфтета в наръчна кебапчиера…
Та стигнахме за нула време с любезното съдействие на фискално пластичен таксиджия и …
Ебасимо – гьоля замръзнал. Обидна ледена ципа, дебела сантиметър, но повече от достатъчна. Ледена Така гледа човек, когато примерно установи, че мухи са наплюли домашния патримониум от едрокълцан суджук или дамаджаната с ракия е спукана или нещо по-безобидно от сорта, че гаджето има двама любовници… Всъщност последното не е толкова драматично, ако в подобна сложна връзка има координация. ..
Та повъртях се като маносан по стената напред-назад и аха да кажа на шофьора да сменим дестинацията, когато забелязах, че втичалото на язовира е чисто, пък и отдавна не бях ходил в този район. Което не е никак лесно, като се има предвид, че всички пейзани с претенции душмански са оградили гьолчето с телени мрежи и направо душейки го в урбанистичните си ласки. Помъкнах сломеното си съществувание натам, което не беше лесно, като се има предвид, че цепех направо през синура, където освен бодливо бе и поразкаляно – баш като за най-новите ми кецове. Тези ми тривиални действия бяха и подобаващо озвучени от сонм домашни псета, които виеха синхронно и асинхронно от всички дворове, а за капак се оказа, че едно явно е пуснато на разходка, защото тичаше след мен и ръмжеше заканително. Не беше с големината на Баскервилското куче, но не беше и такова, че да го пренебрегна, така че в принудителната разходка имаше и известни елементи на драматизъм. Нахалната твар ме следваше по петите от време на време подскачаше на педя от краката ми, ръмжейки невъзпитано и издаваше сърцераздирателни звуци, с които освен всичко останало дразнеше дворните твари, които общо взето не оставаха безучастни.
В такава атмосфера достигнахме финалната дестинация, досущ като Амундсен, но с тази разлика, че той е имал шейна. Кучето беше станало съвсем нахално и реших, че е крайно време да предприема някакви мерки, за да се отърва от присъствието му, което създаваше сериозни предпоставки от най-малко съдрани крачоли, тъй като псето бе станало съвсем смело, явно заради безучастието, което проявявах, разчитайки че ще прояви възпитание и такт и ще се разкара да дреме на слънце. Мерките бидоха материализирани под форма на прекрасна, окастрена грубо тояга, която нечия грижовна ръка грижливо бе подпряла на една трънкосливка. И после нека някой каже, че не стават чудеса. По подобен начин в древногръцката митология боговете са давали на героите помощни пособия – кому летящи сандали(тъй като тогава кецове като обувки за свободното време не е имало), кому горгоноустойчив огледален щит, или пък самозаточващ се меч… Побарах я с благововението, с което млад джедай хваща за първи път светлинен меч(или примерно цоцките на гаджето си, в случай, че е умен млад джедай, който се занимава със съществени неща). По нататък нещата се развиха бързо и удовлетворително за мен. Явно гадината до този момент не си бе имала вземане даване с пръчки, защото очевидно окрилена от спирането започна да се върти около мен, решила че стигнали водата или ще плуваме, или ще се хапем. Трябва да призная, че с голямо удоволствие я опасах няколко пъти надлъжно и напречно, внимавайки все пак да не нараня прекомерно животинката физически и душевно, и имах удоволствието да видя отдалечаващите се в галоп задни части, съпроводени с квичене, в което обаче вече нямаше и капка агресия. С един вдъхновен финален бекхенд по тях, достоен за композитор на произведение за ударни музикални инструменти, изцерих душевните недъзи на косматата твар и с това битката с местния Цербер приключи. Почувствах се като Макаренко, вдъхнах топлината на обграждащата ме природа и минах по същество… А, внимателно върнах тоягата точно там, откъдето я взех…
Минаването протече тягостно с около половин час пълно безклъвие. Хвърлях в коритото на дерето, където бе най-дълбоката част, по прогрения от слънцето плиткаж, пропадах бавно и бързо, тягостно тътрузих по дъното и мандахерцах над него – нула. Нищо, нийенте, нада, нихт. Бря, мама му стара. Отдаден на дълбоки размишления поставих по-голяма глава – два грама и един относително по-едър от използваните до момента глисти – „Фанатик Дагър”, докато размишлявам какви да ги дялам и дали в крайна сметка да не се прибера да подремна, за което не бе необратимо късно. Отдаден на подобни екзистенциални разсъждения забелязах с периферното си зрение, как провисналата линия ле-е-е-е-е-екичко се надигна, засякох инстинктивно и по-скоро стреснато и първата рибка ебе факт. Дребничка, ледена, но рибка. Пълноцветна, шареничка – прекрасна. Продължихме по същата схема – относително едри примамки с лежане на дъното и следене на положението на влакното и риболова приятно потръгна. Беше естетско преживяване човек да наблюдава бавничкото надигане или рязко отпускане на линията, буквално няколко сантиметра, без каквото и да е усещане в ръката или по върха, въпреки че въдицата е зловещо чувствително. Просто кълванетата идваха сякаш от нищото. Рибите се държаха в руслото на дерето, където бе най-дълбоко, групирани около няколко стърчащи във водата дървета, около които за да бъде по-трудно местните жители бяха изхвърлили за удобство и клонаците от подкастрените дървета, така че докато не вадех риби ни най-малко не скучаех. Освен това бях плътно обграден с драки,което налагаше да съм прилежен с размахването на пръчката. Така че когато забелязах, че леда покрай стената се разтопи на няколко места не губи време, а чевръсто се изнесох натам. По някое време се сетих, че вероятно би било удачно да взема и тоягата, в случай, че имам нова среща със зъбатия си другар, но така или иначе той не се видя повече, а и вече бях пристигнал.
Риболовът в този участък бе още по динамичен, като тук кълванетата бяха по-смели и се усещаха в ръката, като имаше и някои особено стръвни особи, които буквално дръпваха аванс. Освен това по някое време рибките се вдигнаха над дъното и започнаха да вземат активно на мормишка. Изобщо имаше постоянна занимавка и удоволствие от прекрасно оползотвореното време. По някое време дочух рускоезична реч и се появи влюбена двойка с фотоапарат, която избра именно този участък за многопластова фотосесия, която завърши със сластно посядане и полягване по мантинелата от страна на руската Дулсинея, която общо взето имаше моята телесна конструкция, но за щастие пътното съоръжение издържа на този напор. По някое време дочух силно изтрополяване и в първия момент си рекох, че се е издънила язовирната стена, но всъщност се оказа, че дамата се е изтърсила на земята. С това нещата се успокоиха и влюбените гълъби се изнесоха. Нямах време да се зарадвам, защото провидението, явно загрижено за моята самота ми изпрати нова разтуха под форма на двама очевидно подграли субекти, които излязоха на терасата на разположена на другия край на язовира и след като ме погледаха кратко, дочух някакъв фалцетен крясък. Честно казано, помислих си, че така звучки мъж, който току-що е загубил невинността си. В първия момент не разбрах нищо, но на третия път чух, че човека пита „Има ли-и-и-и-и-и-и?”. Реших да се направя на глух, но явно бях попаднал на любознателни люде, защото малко по късно въпросът долятя пак, този път в хорово акапелно изпълнение. От учтивост изкрещях( и аз фалцетно) „Няма-а-а-а-а-а” съзнателно не вадейки нищо, защото едно рибе вече бе клъвнало и се разхождаше напред-назад по дъното, и удовлетворени от този отговор двамцата се прибраха обратно.
Аз полових още малко, около четири и половина интензивността на рибките рязко спадна до пълно прекратяване, но така или иначе бях хванал петдесетина екземпляра и бях доволен, макар и незаключен, както винаги. Стана много студено, което освен по вкоченените си пръсти усетих при последното замятане, която кристалчетата лед по върховия водач просто прерязаха линията и така облекчен от прибиране на примамки сложих край на този отлично прекаран следобед.
Та това е, вероятно и за края на годината, мили приятели, другари, колоси, капацитети, корифеи и прочие риболовни боКове! Пия един чай с „Метакса” за вас – бъдете здрави, добри(с тези, които са добри към вас се подразбира, но и с другите, за да им покажете, че може да бъде и различно, колкото и да е безумно раздаването на нереципрочна добрина), изпълнени с любов и вдъхновение!
Воден от подобни благочестиви помисли хапнах леко на обяд, изядох порция десерт състояща се от едно танурче пастърма с няколко парченца домашен суджук и чаша бял пелин и душевно уравновесен реших да прекадя тамян на жертвеника на боковете на ултралайта. Напоследък ходя покрай градските гьолове с такси. Голям кеф – тръгваш когато искаш, връщаш се когато искаш, може да хапнеш някоя бира и да пийнеш две-три кюфтета в наръчна кебапчиера…
Та стигнахме за нула време с любезното съдействие на фискално пластичен таксиджия и …
Ебасимо – гьоля замръзнал. Обидна ледена ципа, дебела сантиметър, но повече от достатъчна. Ледена Така гледа човек, когато примерно установи, че мухи са наплюли домашния патримониум от едрокълцан суджук или дамаджаната с ракия е спукана или нещо по-безобидно от сорта, че гаджето има двама любовници… Всъщност последното не е толкова драматично, ако в подобна сложна връзка има координация. ..
Та повъртях се като маносан по стената напред-назад и аха да кажа на шофьора да сменим дестинацията, когато забелязах, че втичалото на язовира е чисто, пък и отдавна не бях ходил в този район. Което не е никак лесно, като се има предвид, че всички пейзани с претенции душмански са оградили гьолчето с телени мрежи и направо душейки го в урбанистичните си ласки. Помъкнах сломеното си съществувание натам, което не беше лесно, като се има предвид, че цепех направо през синура, където освен бодливо бе и поразкаляно – баш като за най-новите ми кецове. Тези ми тривиални действия бяха и подобаващо озвучени от сонм домашни псета, които виеха синхронно и асинхронно от всички дворове, а за капак се оказа, че едно явно е пуснато на разходка, защото тичаше след мен и ръмжеше заканително. Не беше с големината на Баскервилското куче, но не беше и такова, че да го пренебрегна, така че в принудителната разходка имаше и известни елементи на драматизъм. Нахалната твар ме следваше по петите от време на време подскачаше на педя от краката ми, ръмжейки невъзпитано и издаваше сърцераздирателни звуци, с които освен всичко останало дразнеше дворните твари, които общо взето не оставаха безучастни.
В такава атмосфера достигнахме финалната дестинация, досущ като Амундсен, но с тази разлика, че той е имал шейна. Кучето беше станало съвсем нахално и реших, че е крайно време да предприема някакви мерки, за да се отърва от присъствието му, което създаваше сериозни предпоставки от най-малко съдрани крачоли, тъй като псето бе станало съвсем смело, явно заради безучастието, което проявявах, разчитайки че ще прояви възпитание и такт и ще се разкара да дреме на слънце. Мерките бидоха материализирани под форма на прекрасна, окастрена грубо тояга, която нечия грижовна ръка грижливо бе подпряла на една трънкосливка. И после нека някой каже, че не стават чудеса. По подобен начин в древногръцката митология боговете са давали на героите помощни пособия – кому летящи сандали(тъй като тогава кецове като обувки за свободното време не е имало), кому горгоноустойчив огледален щит, или пък самозаточващ се меч… Побарах я с благововението, с което млад джедай хваща за първи път светлинен меч(или примерно цоцките на гаджето си, в случай, че е умен млад джедай, който се занимава със съществени неща). По нататък нещата се развиха бързо и удовлетворително за мен. Явно гадината до този момент не си бе имала вземане даване с пръчки, защото очевидно окрилена от спирането започна да се върти около мен, решила че стигнали водата или ще плуваме, или ще се хапем. Трябва да призная, че с голямо удоволствие я опасах няколко пъти надлъжно и напречно, внимавайки все пак да не нараня прекомерно животинката физически и душевно, и имах удоволствието да видя отдалечаващите се в галоп задни части, съпроводени с квичене, в което обаче вече нямаше и капка агресия. С един вдъхновен финален бекхенд по тях, достоен за композитор на произведение за ударни музикални инструменти, изцерих душевните недъзи на косматата твар и с това битката с местния Цербер приключи. Почувствах се като Макаренко, вдъхнах топлината на обграждащата ме природа и минах по същество… А, внимателно върнах тоягата точно там, откъдето я взех…
Минаването протече тягостно с около половин час пълно безклъвие. Хвърлях в коритото на дерето, където бе най-дълбоката част, по прогрения от слънцето плиткаж, пропадах бавно и бързо, тягостно тътрузих по дъното и мандахерцах над него – нула. Нищо, нийенте, нада, нихт. Бря, мама му стара. Отдаден на дълбоки размишления поставих по-голяма глава – два грама и един относително по-едър от използваните до момента глисти – „Фанатик Дагър”, докато размишлявам какви да ги дялам и дали в крайна сметка да не се прибера да подремна, за което не бе необратимо късно. Отдаден на подобни екзистенциални разсъждения забелязах с периферното си зрение, как провисналата линия ле-е-е-е-е-екичко се надигна, засякох инстинктивно и по-скоро стреснато и първата рибка ебе факт. Дребничка, ледена, но рибка. Пълноцветна, шареничка – прекрасна. Продължихме по същата схема – относително едри примамки с лежане на дъното и следене на положението на влакното и риболова приятно потръгна. Беше естетско преживяване човек да наблюдава бавничкото надигане или рязко отпускане на линията, буквално няколко сантиметра, без каквото и да е усещане в ръката или по върха, въпреки че въдицата е зловещо чувствително. Просто кълванетата идваха сякаш от нищото. Рибите се държаха в руслото на дерето, където бе най-дълбоко, групирани около няколко стърчащи във водата дървета, около които за да бъде по-трудно местните жители бяха изхвърлили за удобство и клонаците от подкастрените дървета, така че докато не вадех риби ни най-малко не скучаех. Освен това бях плътно обграден с драки,което налагаше да съм прилежен с размахването на пръчката. Така че когато забелязах, че леда покрай стената се разтопи на няколко места не губи време, а чевръсто се изнесох натам. По някое време се сетих, че вероятно би било удачно да взема и тоягата, в случай, че имам нова среща със зъбатия си другар, но така или иначе той не се видя повече, а и вече бях пристигнал.
Риболовът в този участък бе още по динамичен, като тук кълванетата бяха по-смели и се усещаха в ръката, като имаше и някои особено стръвни особи, които буквално дръпваха аванс. Освен това по някое време рибките се вдигнаха над дъното и започнаха да вземат активно на мормишка. Изобщо имаше постоянна занимавка и удоволствие от прекрасно оползотвореното време. По някое време дочух рускоезична реч и се появи влюбена двойка с фотоапарат, която избра именно този участък за многопластова фотосесия, която завърши със сластно посядане и полягване по мантинелата от страна на руската Дулсинея, която общо взето имаше моята телесна конструкция, но за щастие пътното съоръжение издържа на този напор. По някое време дочух силно изтрополяване и в първия момент си рекох, че се е издънила язовирната стена, но всъщност се оказа, че дамата се е изтърсила на земята. С това нещата се успокоиха и влюбените гълъби се изнесоха. Нямах време да се зарадвам, защото провидението, явно загрижено за моята самота ми изпрати нова разтуха под форма на двама очевидно подграли субекти, които излязоха на терасата на разположена на другия край на язовира и след като ме погледаха кратко, дочух някакъв фалцетен крясък. Честно казано, помислих си, че така звучки мъж, който току-що е загубил невинността си. В първия момент не разбрах нищо, но на третия път чух, че човека пита „Има ли-и-и-и-и-и-и?”. Реших да се направя на глух, но явно бях попаднал на любознателни люде, защото малко по късно въпросът долятя пак, този път в хорово акапелно изпълнение. От учтивост изкрещях( и аз фалцетно) „Няма-а-а-а-а-а” съзнателно не вадейки нищо, защото едно рибе вече бе клъвнало и се разхождаше напред-назад по дъното, и удовлетворени от този отговор двамцата се прибраха обратно.
Аз полових още малко, около четири и половина интензивността на рибките рязко спадна до пълно прекратяване, но така или иначе бях хванал петдесетина екземпляра и бях доволен, макар и незаключен, както винаги. Стана много студено, което освен по вкоченените си пръсти усетих при последното замятане, която кристалчетата лед по върховия водач просто прерязаха линията и така облекчен от прибиране на примамки сложих край на този отлично прекаран следобед.
Та това е, вероятно и за края на годината, мили приятели, другари, колоси, капацитети, корифеи и прочие риболовни боКове! Пия един чай с „Метакса” за вас – бъдете здрави, добри(с тези, които са добри към вас се подразбира, но и с другите, за да им покажете, че може да бъде и различно, колкото и да е безумно раздаването на нереципрочна добрина), изпълнени с любов и вдъхновение!
