Гарата ме посрещна мръсна и празна. Купих билета и с трепет се метнах в трена. А там ме лъхна позабравената миризма на телесни флуиди, масла и креозот, делкатно подправена с амонячно-фекални изпарения, от зейналата врата на "санитарния" възел. За същия, в процеса на пътуването останах с убеждение, че за последно сигурно е бил чистен по случай XIII Конгрес на БКП... Телесните отпадъци обаче бяха аранжирани майсторски и с вкус, а не просто безразборно разхвърляни...Но да не се занимаваме с подобни лирични отклонения. Избрах си най-чистата седалка, която се оказа изметната и килната на една страна и се опънах на излинялия и проскубан дунапрен, под звуците на приятно виещите електрически генератори...
Постепенно влакът започна да се пълни. Основно с пенсионери, тръгнали по виличките си край линията. Някакъв дядо се опита да ме скопи с една нащърбена и ръждясала мотика, но след като опита му не сполучи, се задоволи да ме смести между щайгите, които носеше.
В този момент влакът тръгна - бавно и мъчително, като астматичен плужек. С трепет зачаках идването на риболова, взирайки се през прозореца с жаден поглед. Въпреки, че слънцето печеше към мен, отблясъците не ме дразнеха, тъй като някой предвидливо беще размазал сополите си по стъклото, като защитен филтър...
Най-накрая стигнахме, разтърсван от спазми на нетърпение слязох на перона и се подготвих за предстоящият марш на скок към реката. На гарата група железопътни работници ме инструктираха, че по това време кефалът кълве изключително на дребни изкуствени примамки и при разнообразно водене, което иде да рече, че във всеки българин дреме по един латентен УЛ-спинингист...
Ето ме на реката. Беше бистра и студена - винаги в началото на риболова имам навик да си налея вода в единия ботуш, за да оценя температурата на флуидите и потенциалния ефект върху активността на ихтиофауната. Тук е момента да подчертая, че тя не взе никакво участие в УЛ-феста, та който има някакви такива очаквания, няма смисъл да продължава надолу...Всъщност в реката огромни кефали никога не е имало, въпреки постоянно циркулиращите разкази за заловени екземпляри с големина на недорасъл брахиозавър... Не става дума да съм хващал, но не съм и виждал някой да покаже наживо такъв. Имаше обаче доста приятни рибки, които осмисляха разходките. Те вече са рядкост и остават спомените. Аз идвам за тях, сигурно си търся детството...Пак се отплеснах! Значи, отидох на реката в тръс, намокрих чорапа, оцапах си гащите в една камара тор, и след като изпълних предстартовия алгоритъм, започнах да се занимавам със същинската част - да се опитвам да ловя. То не бяха воблери, туичинги, кастинги, ходене по голяма нужда - не и не! Пригласил съм повече снимки, та да не е съвсем постна работата:
Ето и любимия ми вир. На него винаги хващам нещо, но не и сега. А колко примамки съм оставил вътре, предполагам че няколко кофи...Класиката обаче беше риболов на пиявица. Избирах такава с дължина около една педя и я забучвах на куката, докато се усукваше около мен, като анаконда, опитвайки се да ми изпие кръвта. Общо-взето сполучливо разигравахме склупторната композиция "Лаокоон". Накрая жертвата на нездравата ми страст биваше набодена методично и коравосърдечно с една губерка, за да капе кръв, с цел привличане вниманието на Дебелия кефал, който дебнеше някъде там, и я мятах в подмола с виртуозен кастинг...Понякога даже хващах(тленните останки биваха разнасяни триумфално из цялото село), но никога не надминах рекорда от 1360 гр.
Прилагам снимки на вира:
Омахах го целия, без файда. Пак се пита да ми открадне един воблер, но този път не му позвлих, с цената на 15 минути обикаляне до другия бряг и намолкряне на втория чорап... Тази групичка дървета на долната снимка са много коварни(познавам ги близо 25 години), въпреки безобидния си вид - коренчетата им растат под водата около подмолите като ресни на килим и са страстни колекционери на изкуствени примамки. Същевременно под тях имаше цяло рибно общежитие, което караше въдичарите да рискуват така ценните си едно време такъми, за да хванат...абе де да зна какво, ама така усърдно замятаха, че трябва да са очаквали най-малко Ихтиандър, Малката Русалка или поне Златната рибка...
Та за риболова толкоз! Излета върши. Не всичко беше приятно обаче. На някои места реката буквално се е превърнала в сметища. Имам чувство, че една екоакция не би изчистила нищо. тябва да бъде изпратена цяла влакова композиция, за да събере всичките гадости, които така лекомислено изхвърляме...Незнам защо българинът се държи като прасе - може би, защото всъщност е такова, но с претенции... Ето само една снимка. Няма сисъл да пускаме гадости:
Но имаше и красиви неща - те са такива, защото са рожба на природата и в създаването им няма пръст някой двукрак мискинин...
Тези теменужки ги открих много трудно - бяха се скрили под един балатум (къде по света край реките е постлана изкуствена настилка?) и едвам ги убедих да позират.
Накрая си подарих мартеницата на една цъфнала слива и отидох в кръчмата на гарата, за да чакам влака за обратно. Шкембето не беше лошо, а от скарата имаше само кебапчета. Хапнах две чорби и шест броя каймяни изделия, пийнах три бири и обратно. Във влака пак си беше същото, с тази разлика, че стъклото не беше третирано и имаше отлична видимост. За сметка на това пък слънцето ми блещеше в очите...
.
