ХИЩНОТО ВРЕМЕ

[nanga]

Мъжът внимателно придърпа шнура, и полуприведен, направи още две стъпки напред. С периферното си зрение гледаше надолу и напред, като внимаваше да не причини предателско изпукване на някоя настъпена клечка, което да го издаде. Краката му потънаха до глезените в кафявята, миналогодишна шума, той приклекна, и задържайки дъха си, внимателно заметна.
Линията описа правилна елипса, и мухата падна точно там, където се целеше- зад големия камък, където бързата, пенлива вода се чупеше в малки вълни и успокоена, поемаше към отсрещния, сенчест бряг.
Очакваше атаката, но въпреки това сърцето му подскочи- в дълбините се стрелна сребърна сянка, последва плясък е без да е сигурен в резултата, той отривисто засече. Пръчката натежа и се огъна, усети напрежение чак в ръкохватката и пъстървата мощно пое срещу течението, към втичалото на вира. В гърдите му лумна диво, първобитно опиянение, реалността се сви до размера на малката следа, която оставяше бясно играещата линия във водата, и той прошепна на пресекулки, като в треска: “Леко, мила, леко...”
- Марине-е-е! Ехо-о-о, Марине-е-е!- викът го изтръгна от спрялото време и издърпа съзнанието му обратно в действителността. Извърна се и погледна- между листата на дърветата, на двайсетина крачки нагоре по ската, играеха цветните петна от роклята на жена му.
- Да-а-а! Тука съм, сега-а-а...- неуверено и със заекване се провикна в отговор, и отново обърна взор към реката. В този момент рибата внезапно се обърна, стремително се отправи обратно към него и изскочи над водата. Тялото й проблясна на следобедното слънце, задържа се за миг във въздуха и на него му се стори, че различава точките й. Последва шумен плясък, и линията олекна.
“Откачи се”- мярна се в съзнанието му, и мисълта го накара да отпусне ръце. Подет от течението, шнура се нагъна като неестествено дълга и тънка, зелена змия.
Бавно се изправи, сгъна пръчката и с треперещи пръсти запали цигара. Затвори очи и всмукна дълбоко. Когато ги отвори, жена му пристъпваше към него и гледайки в краката си, задъхано го заговори:
- Айде бе, Марине, пет часа е, а ти още скиташ! Караш ме да те търся по чукарите, че тук няма и обхват... И Костов дойде от града, и барбекюто е готово, неудобно е пред човека...Ми това твойто е направо мания вече, уж си военен пилот, а не се владееш!
Мълчаливо огледа жена си. Наближаваше 40, но годините въобще не й личаха-със стройната си фигура, поддържаната кожа и фин грим, Ева спокойно минаваше за 30-32 годишна, запазена бизнес дама, която знае какво иска от живота. Правилните черти на лицето й бяха напрегнати от ходенето по стръмния планински терен, зелените й очи- присвити от взиране. По горната й устна бяха избили ситни капчици пот. Ах, как обичаше да целува тази устна навремето, когато като студенти крадяха миговете на взаимност и се криеха от любопитните погледи...
“Леко, мила, леко...”
Саркастично сви устни, защото си спомни, че жена му не бе работила никога и нищо. После, нелогично, мисълта му се вкопчи в откачената риба, представи си тялото й, блеснало за миг на слънцето, в момента на последния скок, видя и петната. Изпълни го гняв към самия него си- та нали имено той, в пристъп на лекомислена добронамереност, беше поканил колегата си:” Айде качи се, де- разходка, чист въздух, ще напаля и барбекюто... Два дена, колко му е!?”
Успокои се, защото вече знаеше причината. Чувството не беше ново, но никога не го беше връхлитало с такава ясна острота. Преметна ръка през рамото на Ева, усмихна й се и мълчаливо я поведе към селото.
Точно в този миг, Марин с еднаква сила обичаше и мразеше жена си, и осъзнатата истина го опияняваше.
---------------------------------------------------------------------------------------------------
Ева сервира десерта. “Крем-брюле”-то беше поставено върху малки, кокетни чинийки, поръбени със сини лозови листа. Лятната вечер носеше аромат на окосена трева, песента на щурците и хлопките на прибраните добичета се смесваха в нестроен хор, който възвестяваше настъпващата нощ. Захладня, в далечината изплака чакал, на воя му отговориха от отсрещния хълм и Марин неволно потрепера- настъпваше “хищното време”.
Така казваше дядо му- “Маринчо, Марине- да не замръкваш в планината, че идва хищното време, по тъмно плъзват и човешките, и животинските зверове, пази се, сине- и докле е видело-друм в къщи!”.
Изпитото вино замайваше главата и караше мисълта му да скача, той се загледа в играта на нощните пеперуди около лампата на чардака. Изпърхаха криле, и един прилеп премина стремително през облака от насекоми, който светкавично се пръсна, но само след няколко секунди отново подхвана своя танц около светлината. “Да-а-а, хищното време”- провлачи в ума си Марин и думите отключиха отдавнашен спомен- гласовете на жена му и госта избледняха до неясен шум, после съвсем изчезнаха, и мислите му го върнаха 30 години назад, в оня ден, в който...
„ ...Събуди се с усещането, че под пъпа си има огнена топка. Дванадесетгодишното му тяло се беше свило на кълбо и се бореше между парещата нужда да стане и да прекоси двора до външната тоалетна, и топлата ласка на съня под дебелата, родопска завивка. Накрая не издържа, приседна на леглото и обу гумените селски галоши. Погледна с копнеж бумтящата, топла печка, после леглото, което още пазеше очертанията на тялото му, и се изправи. В този миг чу неясни гласове, и детското му любопитство го накара тихо да пристъпи и да залепи нос до заскрежения прозорец. Дъхът му разтопи малко петно, откъдето надникна на двора. Неколцина мъже се бяха събрали накуп, огънчетата от цигарите им проблясваха в предутриния сумрак, и той дочу откъслечни фрази: “На Метин му отвлекли пет овце, и Вальо взел пушката и тръгнал по следите...В заслона на сечището, дотам са му стигнали силите... После го надушили и обърнали... Стрелял е...Поне не се е мъчил...Граничарите идват, две джипки са тръгнали от града, водят и куче... Сирак оставя...”
Последната дума спря дъха му и заповяда на тялото му да отскочи от прозореца, после да се спусне по дървената стълба и да се затича през дълбокия сняг. На втората крачка се спъна и падна, снегът се наби в очите, устата, ушите. От събраните мъже се отдели размазана фигура, повдигна го и го притисна в прегръдките си. Риданията му потънаха в дебелия й кожух , дрезгавият глас на дядо му едва достигна до него през стената от ужас и мъка: “ Хората са вълци, и вече си сам, Марине! Писано било, сине...Мъж си, Марине, ох, Маринчо, как ше живеем?!...”.
Гласът на жена му го сепна и извади от унеса на спомените. Вдигна глава, и срещна неодобрителния поглед на Ева.
-Пихме достътъчно, наговорихме се, време е за лягане- язвителният й тон не оставяше съмнение, че репликата е предназначена точно за него.- А и Костов е уморен, пътувал е днеска, утре на кафенце ще си продължим темите!- и Ева заприбира масата.
-Аз ще поостана- лениво и през рамо подхвърли Марин.
-И какво, пак ли на реката?!- полуподигравателният й въпрос достигна до него някак отдалече.
-Пак!- ядно и твърдо, все така без да се обръща, отговори Марин, и отново се загледа в мястото, където нощната тъмнина се разпръскваше от светлината на лампата.
....................................................................................................................................
На няколко пъти мократа утринна трева го подхлъзна, и Марин насмалко не загуби равновесие. Някаква безумна, хлапашка радост изпълваше душата му и без да обръща внимание на опасността да се пребие, падайки обратно по стръмната пътека, той бързаше да се прибере в селото. До хълбока му се поклащаше плетеното, рибарско кошче, и дали от неравното изкачване, или от жилавостта на дивото, но му се струваше, че от време на време долавя отвътре приглушените удари на пъстървата.
Беше я хванал, и нещо в него крещеше безразсъдно и триумфиращо- „Сега ще й разкажа, да, ще й разкажа колко е важно и защо!...”. Щеше да разкаже за всичко- за онази сутрин и събраните мъже, за последвалите дни, в които не се хранеше и не излизаше от стаята, а само лежеше на леглото и се завиваше през глава, колчем някой отвори вратата, и за дядо му и неговите приказки, с които се опитваше да го извади от лепкавите длани на ступора, и които, в крайна сметка успяха да го направят, и така го спасиха:”Да, сине, душите им се обръщат на пъстърви, а ако я хванеш и погледнеш в очите й, ще видиш очите на баща си, и тя ще ти проговори, сине, ще ти проговори с неговия глас, да знаеш... Да, там долу е, зад големия камък...”. Щеше да й разкаже за безкрайните дни след погребението, когато старите ходеха на гробището, а той тичаше към реката, и за това как неукрепнало му, премръзнало тяло седеше там с часове, неподвижно застинало до водата, с поглед, вперен във върха на дървената пръчка- сякаш вкаменена- като камъка, на който е подпряна... И за сълзите, които се стараеше да крие, и които винаги го побеждаваха надвечер, когато погледнеше набръчканото от мъка, старческо лице-„Извинявай, дядо, не можах да я хвана- извинявай!...”.
Щеше да й обясни! Искрено вярваше, че споделената, съкровена тайна ще помогне на жена му да го разбере веднъж и завинаги, докрай, и ще му позволи да спаси брака им. За първи път от много време изпита пълна увереност, че оттук нататък всичко ще е точно както трябва да бъде, и че само трябва да се върне и да й разкаже...Инстинктивно знаеше, че това е единствения начин да спаси и самия себе си.
Къщата го посрещна притихнала и заспала. „Тъкмо ще е изненада”- помисли си Марин, и внимателно натисна потъмнялата, изкривена дръжка на познатата от детството стая. Вратата се отвори с тихо проскърцване, той погледна вътре и лицето му се изпъна при вида на двете спящи тела, собственото му тяло реагира рязко и отработено, като при достигане на МАХ 2- със стягане на всички мускули и задържане на дъха, в очакване на свръхнатоварването от преминаването на удвоената скорост на звука.
Той разпозна преметнатата през рамото на Ева ръка- масивния златен пръстен на безимения пръст не можеше да се сбърка. Беше виждал този пръстен стотици пъти, когато дланта чертаеше по планшета маршрута на предстоящия полет в спарка.
Рамото му внезапно натежа. Марин сви дясната си ръка и нахлузи на палеца й ремъка на рибарското кошче. После приклекна и го пусна внимателно на пода, като внимаваше да не вдига шум. Кошчето се претърколи настрани, капакът му се отвори и от него се изхлузи застиналото, прегънато рибешко тяло, което го погледна безстрастно със застиналото си око. Механично, като преминал на друга честота предавател, мозъкът му сухо отбеляза: „Трябва да е мъртва вече!”.
Изправи се бавно. При движението усети как ръбестите очертания на кобура го бодват под лявата предмишница, и бръкна под елека.
Бързата, пенлива вода на мислите му се счупи в малки вълни и успокоена, пое към отсрещния, сенчест бряг.
Прекрачи прага на стаята, и много внимателно затвори вратата след себе си.
....................................................................................................................................
КРАЙ

[ribaria1]

Еба си.....

[dankata]

Настръхнах

[rib4o]

Евала.Голям разказ!!!

[Marco Polo]

Много, много добър

[krasi.ko]

На мен пък ми изправи косата......то и аз съм военен и с тези мои дежурства май се отдавам на размисли и страсти А бе жената когато реши то и пред теб може.......да направи всичко затова че повечко секс вечер или рано сутрин и да се надяваме че ще им държи поне влага до вечерта

[TRANSKI RIBAR]

Много интересен и проницателен разказ

[cerber]

Как можа, да развалиш хубавия разказ, с тая жена... А така, многообещаващо започна...

Майтапя се разбира се, много ми хареса. Определено, си доста талантлив.

[Paparaka]

Уникален разказ. Поздрави за автора.

[Любака]

Чак сега ми попадна това четиво, изключително завладяващо! Невероятно боравене с думите, а относно ситуацията няма да коментирам Страхотен разказ!

[БОЯН]

Много си добър човече!

[radich]

Много хубав разказ. Поздравления за автора. Браво