Това е част от приключенията на младежа от Сан Дански, запазена благодарение на АРК!
1.
Ееееее, гюбрета, дек сте уе? Да ви разправам една история от близкото минало. Секи път като се сета и ми изтръпва чинето от смех.
Сичко се случи през далеееечната 1995, а може да беше и 6, са точно не си спомням, когато бех на риба с двама приятели и когато риболова на муха още не ми беше добре познат. За мойта компания тогава, ки кажа, че беха мои съученици и в момента мои добри приятели. Единият от тях беше Андрей, който в момента се намира некъде в Английските ферми на ягодобер, а другия, Илиян, дето от риба си нема и хал хабер. Та преди обед таканца се настанихме тримата рибари, тримата другари на един участък от Струма, близо до местността Стара гара. На бързо само ки поясна, че двамата с Андро бехме фащали въдици до тоа момент, а Илката не беше.Та главно място в случката, както и вия сами ки се убедите, заемаше именно той. Илката, не знам как го излъгахме да дойде с нас на риба, славен момък, як като бик, с ум пъргав и поглед остър, си падаше малко естет, значи перфект. След като отказа да пробва на стръв, твърдейки, че да пипа гнусни, грозни създания, хранещи се с мърша е далеч под достойнството му, се наложи да му дадем спининга с булдото и блесната, тва ни беше и най-голямата грешка, разбира се. Тааа, не мое да си представите какви въртежи беа, какво чудо, пилетата се изпокриа в гнездата си и не смееха да префръкнат на по-малко от километър около Илката, този същински въртолет. Горкото дърво, намиращо се на другия бряг срещу нас, бас държа, че ако е подозирало шо ки го сполети, немало ич да си прае труда да поникне на такоа место. Не минаха и десет минути и целото, от върха до корените беше окичено със секакви блесни, булда, плувки, влакна, та мани ми и чорапите на Андро и шапката ми не знам как са се озовали там. Е, разбира се мога да се досетя. Целата тая гледка можеше да се мери по величие единствено с новогодишната окраса на Times Square в New York. Единственото ни спасение, да ни остане още някоя изкуствена примамка, беше обеда, така чакания и уважаван от нас промъждутък от време, в който рибата може да си почини, поне за малко. Та знайте как е я некой сандвич си мазнеш, я некоа вафла загризаш сладко сладко, а бе въобще скромна закусчица, то като е на риба човек забравя и да яде по някога. Е, разбира се и тук правилото си има изключение. Та като извади нашия приятел онаа ми ти бела покривка, като занареди на нея тия ми ти салами, кашкавали, варени яйца, маслини, питки, усещате ли как ги изреждам нещата все в множествено число, сирена, пилешки бутчета, домати, краставици, простете, ако съм пропуснал някой и друг продукт, а уе, ееееееехееееее, храна за три селски сватби и едно кръщене.Та току се просна около софрата, почти легнал, облегнат на лакът, като ага, като замляска звучно и блажено, и една кофа с ядене да е изял човек, пак да му се прияде при такава гледка. Табиетлия се беше човека и оше си е такъв, току ки зажмуля некоя пилешка кълка, ки повдигне пръст нагоре като гръцки философин и ки промляска бавно:” мнам,мнам, млас, да ви кажа приятели, хранаата, мммм, прае борбата, единственото решение на проблема със световния глад е яденето, мдаа, мням, мням, човек требе да е табиетлия, значи и колко мож повече да си угажда на душичката, кат си иска да си и дайш, какви са тия слаботелесни сандвичлета, дек нема да ви стигнат да запълните дупките по зъбите, ми така, ако ядете секи път кат одите на риба, скоро ки си носите часовниците на кръста, мдааа....” По некое време ки издуе бузи като балон, ки изплюе с парабола некоа кокаличка от маслина във водата и ки продължи,”... а уе, мляс млас, да ви питам вас големите рибари, ки кълве ли пущината на кокалички от маслини, ааа? Кажите де, от се смейте”
Та така весело мина и обяда, и са сигурно си мислите тва момче, Илката, сигурни ки се катурне под некоа дебела сенка и ки захърка сладко и монотонно като пчела, е и ния на тва се надявахме, ама не. По едно време, след като разбира се за капак излоча и една манерка с вино, как успе да я побере и нея си остава мистерия, стана, изтръси си дрехите, погали се с две ръце по коремчето и каза,”Я са да ида аз, да се разтъпча малко, та да влезе манджичката по стомахчето, да ми подмаже така чревцата, та белким ми доат силички и да ми роди мозачето некоя рибопримамваща идея, разбираш ли”.
И по-нататък шо да ви кажа, успокои се рибката, почна даже и да кълве, а нашия приятел изчезна на некъде. Я беляче ки се излъже, я мренка, а уе дет се вика берекет - природа и спокойствие, дето има една дума, благо да му стане на човек на душичката от такава идилия. И тамън да кажа на Андро, че ки изкараме днеска некоа рибка, се случи онова страшно събитие, заради което реших да ви напиша този разказ. Както си ловихме реката изведнъж се размъти, дигна нивото и огромни еднометрови вълни зеха да ни шибат по ботушите. От там с Андро се видехме в чудо, изумените ни погледи се срещнаха, предхождани от думите: “Шо стааа, уее, деее....май....., му де...?” Любопитството започна да ни гложда като червеи, подтикнато от факта че, срещу нас забелязахме да тича в тръс един старец, овчар с цялото си стадо, и току като ни подминаваше, ни подвикна с разкривено от ужас лице:”Бееееегаааайтееее, соприте гоооо, ония чифутин ки измести реката, уеееееее”
Айдеееееееее, какъв чиф.., кви ре.., а уе, шо стаааааа тука уееее?
И в тоа момент с Андро се сетиаме за нашия приятел, тва треа да само негоа работа. Утидехме малко по-нататък и шо да видим, о ужас, о Шипка, Илката, запретнал ръкави застанал на бента на реката и кат заобръщал едни камъни, като булдозер, а уе, кви ти камъни, цели ми ти канари, полвин метър широки, като ги захвърлял в реката, бомбардировките в Косово в сравнение с тва ти се струват като градушка. Значи, не мое да си представите как цели ята с уклеи, беляци и мрени плуват като обезумели, се едно че ги гонат десет стада щуки, скачат над водата, излизат на брега, търсат спасение с надеждата, че нема да загинат от черепно мозъчни травми. А нащо момче, си пее “I can’t get no satisfaction”, на Rolling Stones, как иначе, току ки подметне некой скалок във водата, воден от брилянтната идея, както той по-късно ни сподели, че така щел да подплаши рибата и да я докара към нас. Разбира се след това си тръгнахме, без да му се сърдим, единствено виновни си бехме ние, че го закарахме с нас на риба.
Та какво да ви кажа, и до ден днешен еколози от цела България не могат да си обяснят причините за изчезването на всички представители на фауната, та даже и некои от флората, в този район на реката.
Това е за сега гюбрета, скоро очаквайте и още случки по Струма от София до Кулата.
Акулата
Р.S. От тук искам да благодаря на Илиян Филянов, верен приятел и изключителен човек, за безграничната му помощ и съдействие, без което каталога ми с мухи нямаше да види бял свят.
2.
Ееееее, гюбрета, дек сте уеее? Ае, почна се наново - “ Акулата се връща, в бащината къща, моабет дa прае, кой ли ки го трае”, малиии какви рими зе да бълва таа черна муцинка, с рикошет от кътните зъби ги изкарва.
Пичове, ки ме прощааате за диалекта, ма как да го остаа кат ми е в кръвта, се едно езика да си одрежа?
Доста време, мълчах като риба, ма тва не значи, че не гледах секо едно вашо изказване, сека една дума в тоа форум съм поемал с очи жадни, прегръщах компютъра, плаках с кървави сълзи, ръцете ми трепереха да заклеща клавиатурата и да се излея заедно с потока от думи. Ае стига с тия мелодрами.
Да си призная не писах, дълго зашото некои от вас ме обявиха за селянин, за простак,та реших да не ве дразня, пак ви казвам, прощавайте. Но тия, дето ме приемат, дето ме познаат, дето пожелаха отново да се върна, знаат какъв съм селянин ли, гражданин ли, циганин ли, българин ли.
Минавам, значи, на въпроса, мое ли само да си представите колко беляк умори Акулата, докато не беше във форума. Тва беха вертепи по Струма, оргии по каналите около реката, извращения по язовира над Сандански, безчинства по Санданска Бистрица.Цяла зима, до ден днешен не съм се спрел. А колко мухи ми се излюпиха от тия две ръце, дето щракат в момента по клавиатурата. Стотици, хиляди..., за малко да кажа милиони. Но стига, замълчи сърце.
Та най-интересното беше в събота на яз. “Старият андък”, който е идвал в Сандански го знае. Станах към 10 часа така, успешно, след разпети петък, нема да ви занимавам с тва как се “разпънахме” с гюбретата вечерта в една долна кръчма, за да не прозвучат думите ми като извадени от дневниците на един алхоооохолик, нааааздарве на пичовете дето джжжокат хракиииийка, така.
Не знам как съм се домъкнал до язовира, ма като се има пред вид как главата ми изпреварваше тялото,а краката с известно усилие се мъчеха да я догонват, горе долу започвам да се сещам.
Към 111, опаа, към 11 часа, чакайте, че заедно със спомените пак зе да се връща и махмурлука, та пристигам аз на язовира, и като видех първата гледка, на лицето ми се изписа физиономията на Батето, като сбъркал чашата с уискито с тая с водата, що да вида: вълни да си е.., стоп, да не изпусним детската аудитория. Значи ветър,направо торнадо, вълни, най голямото наказание за един мухар, след мътната вода, идеално временце, ма сърфист да си. Почнах да псуам на сички езици дето знам, момент да се изплюа, че ми стана горчиво на езика като се сетих.
Та гледам един дедка, голем непокист беше, фанал една бамбучка турил ортомата за сини китове и една плувка като ябълка, нема да ви казвам за червея, тия от вас дето знаят вица за червея и коня ки се сетат, вързал се с едно въже за едно дърво, да не го отнесе ветъра и дреме, какво ти дремене, направо се вееше кат фърчило. Викам му, “как е уе, дедо, кълве ли пущината?, а той, падна се зевзек човека, ми вика”а уе, ти не глеаш ли какви вълни има, шо да кълве, глей че плувката като на пружина е сложена, нагоре надолу, той и червея сигурно като с бънджи въже е вързан, нагоре надолу, завалията. Нема да се учуда, ако изкарам некоя риба, да прае с главата кат тия момчета на концертите ли му се вика,как му викате там виа младите, твааа, за хеви метъла де” Ееееее, весел човек беше тоа, успя да ме развесели де.
Та по едно време ветъра спре отраз, Минчо Празников ми беше чул молитвите явно, и докато катерех баирите на язовира, за да стигигна от към стръмната му страна по едни кози пътечки, се чуха неколко гърмежа около мен. Дееба и ловджиите, беха ме взели за коза, за малко да ме съсипат.
Благополучно стигнах в едно заливче към 13 часа и познайте, ох радост, ох кеф, ох на батко дупе сладко, целата повърхност на водата в заливчето, се чернееше от беляци (кленове). Явно, че само там не е достигнало вълнението и рибата се припичаше на слънце и събираше като прахосмукачка пухчетата, паднали от едни дървета наблизо.
И тва го пожелавам на всички хванибелячковци,щастие бездънно, не даваше да пусниш мухата, удър след удър, риба след риба.
За един час настенках торбата с 30 сантиметрови беляци, напрайте сметка какво низвергване им направих, имаше 5, 6 по малки от дръжката на мухарката ми и се наложи тех да ги пусна. И по едно време реших да спра. Ного е важно човек да знае кога да спре, алчнотията е бич божи.
Та в крайна сметка се прибрах с 24 парчета. И какво да ви кажа, най-хочената муха се оказа ручейника, от козината от сърна, имам го и в каталога, са не си спомням кой номер беше точно.
Това е колеги една малка част от моя експирианс, колкото и нескромно да звучи, надявам се само да не съм ви дотегнал с мойте глупости. Очаквайте скоро време и още истории от София до Кулата.
Акулата
3.
Почваме отпред наназад с най-горещия хит на Акулата:"Изкарай Гано говеда" известна още като "За вредата от пиенето върху презентацията на Адамса":
Дек сте уе гюбрета, млиииии, да знаете, шо ми се случи пак.
Та стаам Събота сутринта(24.04.) ма ни жив ни умрел, таа ракия ки ме съсипе уе, мани, мани. Ма се така се случва: цела вечер ихо, ихо,а на другия ден в, тихо, тихо.
Та не ме питайте, ного ки ми е трудно да ви кажа как съм се облекъл и как съм се домъкнал до реката, на 4 км от града, пеша. Благополучно в 9:00, събаленка, дойдох в съзнание изтопосан пред един вир с нечовешки болки във всиччччччки крака, сссстави искам да кажа де. И не моете да си представите, ки се задавих от смех кат се видех как съм се облекъл , да се е.... и пианата тиква. Като седнах да си почина и разбрах от къде са болежките, на левия крак съм бил обул десния ботуш вместо левия, а на другия крак една стара маратонака, малиииии жив късмет съм изкарал, като се сета че до ботушите в килера ми стоят ски обувките. И тогава чак се сетих, защо кучинята по маалата ме изпращаха с бурни освирквания, вместо рибарското елече съм бил облекъл на майка ми пеноара, ехеееее, долна картинка, заеби. И в тоа момент изтръпнах при мисълта, че вместо мухарката мое да съм награбил точилката за баница. Та е затва е лафа, че пияния и господ го пази, въдицата не я бех объркал.
Та като причудливо горско същество, заемащо високо място сред Толкиновите персонажи, без произшествия, ах таа последната дума, защо ли така ме преследва, бях в горе долу добро състояние към 9:15 да изпробвам новите майски мухи. Нема да ви казвам, че ги бех връзвал вечерта, точно след като се прибрах от кръчмата и как, докато връзвах една муха те излизаха две, за да не ми изгуби разказа достоверност.
Та значи мухатате беше подобие на Адамс, Хендриксън, Кехил и Москито, зети заедно,изчадие безподобно.
След като наприх монтажа, започнах тайно да се прокрадвам като същински рис, покрай буките, тананикайки си последната песен дето ми беше останала в главата, след запоя: “...слушай как шумят шумите, плачат за войводата капетано...”.И сканирайки гьолчетата по реката един подир друго, погледа ми се спря върху едно тъмно петно, разположено в края на едно сравнително дълбоко вирче, метър, метър и полвина, като се има предвид, че Санданска Бистрица е малка река, която спокойно може да се премине с елегантен шпагат и на почвечето места е дълбока около полвин метър.
Е тогава да ви кажа честно и грам алкохол не ми остана в главудата, поради гледката от която очите ми сякаш бяха хипнотизирани.
Рибата беше около 25, 30 сантиметрова балканка. Веднага заех стойка Д’ Артанион, с левата ръка държах мухата над глава а с десната мухарката напред, с леко извиване, промуших върха и през храстите и: Але. Направих презентацията ама мека, ама гладка, като памук, не, като сатен, не, като мехлем.
И смуууук, мляяяяяяс, мухата се оказа между слюнките на рибока.
И шааааааат, засекох я та свет и се зави. И само тези от вас, които са гледали репортажи от Байконур, могат да си представат плонжа, който направи пъстървата над водата. Това и действие беше последвано мигновено от заемане на стойка “С” от страна на пръчката, която е така добре позната в риболова. Но както каза Гонзо след един мач в Петрич:”Имахмееее, голямаааа, липса на малшанс” Та и при мен така. Отскубна се, плясна във водата и шнура изсвистя, заедно с мухата над главата ми като куршум, и се приземи некъде зад мене в храстите. Да не си мислите, че интересното свърши, ха, чекайте да видите шо стаа по-нататъка. След като обрах размотания шнур и се обърнах да вида какво е станало с мухата, не мое да си представите какво се случи, храстите се размърдаха, неще изрева и побегна нагоре. До тук добре, ама и шнура ми се изпъна и побегна и той в същата посока. Изглежда, че в при падането на зад мухата е закачила некво животно, тайно скрито в храстите.
И не мое да си представите какво шоу настана, животното търчи напред, а аз след него с изопнат почти до край шнур, гледката е сравнима само със тези при водните ски.
След като го настиганх на една полянка до реката, вече можех ясно да го различа. Ах мамицата ти млекопускаща, теле уе, най-обикновено теле и го бех закачил за опашката. Разхождало се на паша със стадото и да земе да ме шпионира в храстите. Та тогава добре че немаше хора наблизо, иначе рискувах да се превърна в обект на масови подигравки, къде се е виждало мухар да тича не към брега, а в другата посока с изпонат шнур. В този именно момент ноооого се нервирах, затегнах здраво повода в шепата си и казах: или ти, теле или аз, овца, ми то кво сравнение да ми подхожда най-ного в такъв момент. Та исках и да вида колко издържа новия ми повод тортенурка.
Зооооооор, зооор и по едно време, пиуууу, и шнура отново полете към мен, та добре, че си бех сложил невидимката с периферията, та си наведох главудата, иначе щеше да ми види некое оченце мухата зуумирана. Свалих си шапката, разгледах мухата беше се забила дълбоко в плата и най-интересното знайте ли кое беше, че куката ми освен опашка, дъбинг, уингс и хекъл, си беше откраднала и нокой друг косъм от опашката на теленцето. Та чак са ми се изясни как аджаба са открили мухите парашут. Е тва е Мишо, докторе, брато, ако твойте мухи са ловящи, то мойте са напраааао прекаляващи. До следващия път колеги с нови истории от София до Кулата.
Акулата
4.
"Какъв сън сънувах, да знаете!"
Седа си аз на реката на с. Струма, на местото до Сандански, дето лова бойници на голи тройки, опнал съм се на едно столче с облегалка и метам ма плувка с тройки от полу легнало положение, като метам 4аааак до другия брег пред кафалите (Петричанците). По едно време ми потъва плувката и засичам един буйник, ма гледам че е чивийка(малък като чивия) и не го изваждам а оставам плувката да си плува надолу. Та тя си плува , безгрижно по течението, чат пат обезпокоявана от дърпането на чивийката и точно преди да извадя пак потъва и засичам аз един по-голям бйник. Та изваждам аз чифтето, все о6те така небрежно облегнат на столчето, а отсреща кафалите ме почитат с бурните си аплодисменти. След това пак заметам, излегнат назад и се заглеждам в плувката. Та по средата на реката на същото место дето беше ударила чивийката, плувката пак потъва и аз засичам, съвсем небрежно разбира се, разсеян донякъде и от спора,с който беха заети двама приятели, дали рибата кълве по добре на бели тройки с червен конец или на 4ерни тройки с манисто. Извинете за отплесването, та заси4ам аз, но ни6то не поддава, въдицата се огъна и само започна леко да вибрира. Та в тоа момент скочих аз и заех заедно с въдицата стойка “С”. Известно време не можах да разбера какво съм закачил, само усетих как тва огромно не6то дърпа нагоре по течението и ми размотва макарата. Точно в тоа момент целата река, сички рибари замлъкнаха , всички погледи се впиха в мен като пиявици в глезен, и по очите на сички се четеше удивление и сщевременно радост , че са станали свидетели на тази изключителна случка.
Та не знам колко време е продължил този момент, но съдейки от изсъхналите плюнки в гърлата на двама, трима и загасналите цигари в устите на още три-четрима , требва да е било около 10-ина минути.
След като преминаха тези инфарктни минути, аз като че ли загубих самообладание, затегнах аванса, и почти обезумел си казах: бал съм му майката ако скъса да скъса. И почнах да навивам и да придвижвам не6тото или по право рибата към моя бряг. И тук започна борбата, аз дърпам и хода назад и след това тичам напред и навивам, не знам точно в кой момент съм си раздрал шубата от къпината до мен, но само усетих как на последното провесване до реката ми изпадна GSM-a от джоба, със звучното “пльок” в реката. Дали мисълта, че треа да дам 200 лева за нов GSM или обезумелите викове на тълпата: аре напъни го уе , дърпай уе, ки ти бега , деба неговата мама, ме озлобиха допълнително , точно не знам но знам че напънах със сичка сила пръчката. От къде такава сила в пръчката и влакното не знам, може би защото е било насън, но рибата както си плуваше под вода изведнъж напри полвин метър скок над водата и точно в тоя момент от около сто и педесетте гърла около мен се изтръгнаха в един глас думите: ееееебааати сома!
Животното беше дълго около метър и полвина, без майтап. В този момент на отсрещния брег тълпата обезумели кафали започнаха да хвърлят кой шо може във водата, за да му преградят пътя , да го изпла6ат кум моа брег. Едни фърляха камъни, счупени касетки, други клони, цели пънове, а имаше един, който като видя, че нема шо да фърля си събу фърли ботушите. Не знам коко време беше минало откакто рибата се приближи до мен, и не знам как в бързината съм си събул ботушите и чорапите и как съм нагазил пред мен във водата до колене. И точно когато застана пред мен, фърлих пръчката и сички в миг онемяха , не виждали до са човек да си фърля пръчката още преди да е фанал рибата с ръце. Та представете си, седи сома пред мен, изпотен целия от умора, със зейнала уста и забити тройки в горната челюст, а аз до него изгърбен от зор , с раздрана шуба, бос до колене и на сичкото отгоре вече без GSM. И то4но в този момент със светкавична бързина го сграбчих с двете ръце за долната челюст и го вдигнах нагоре. Тълпата ликуваше, шапки летеха нагоре, двама трима си бъркаха с върховете на пръчките в ушите от радост, а аз стоях там с две ръце фанал животното и ни6о не праех , докато не се успокои тълпата. Представете си в този момент :моите приятели до мен започнаа да викат, пусни го уе брато , нали си напри кефа, нек се наплоди нек има радост и за други ора. А отсреща, като чуа за тва кафалите, започнаа да ми подвикват : метни го назад уе момче, изтръгни му гръбнака, луд ли си да го пускаш, знайш ли 6о, буркани ки излезат от него, знайш ли шо пари ки земиш от македонците на пазара в Петрич. И представате ли си шо стана в тоа момент? Некъде до крака ми във водата до мен избълбука GSM-а ми, аз го напипах, дигнах го и махвайки с ръка сома, с физиономия на отвращение продумах: ае бегей уе, търсат ме на GSM -а.
5.
Мили дечица и възрастни, на които все още не всичко детско е изкормено, честит празник. Да сте ми живи и издрави. В днешния ден батко ви Акулчо ви посвещава една приказчица.
Имало едно време едно рибарче на име Акулата. Както всяко рибарче то не пропускало възможност да отиде на рибка и по перките да я щипка.
Та в един прекрасен слънчев ден, батко ви Радо Акулата, прославен от София до Кулата, се намираше някъде в гъстите дебри из балканските реки на Пирина. Вървеше си Акулата из една пътечка, криволичеща из горските шубраци като смок и си тананикаше като славейче една приятна мелодия на Deep Purple “You keep on moving, far away..”. И не щеш ли, след поредното храстче попадна на една горска поляна, ма не като оная, за която лошите чичковци алкохолиците пеят из кръчмите: “Там на тихата поляна в Роженския манастир, в хладен гроб почива Яне, мъжка рожба на Пирин...”, а една друга, специална полянка обикаляща един гояяяяям, кичест бор. И на тази полянка оформени, сякаш като в класна стая, седяха на ниско изрязани пънчета две дечица, а пред тях, пред големия бор стоеше изправен техния учител. Той беше висок, слаб със засмяно лице, но със строг и вдъхващ респект поглед. В лявата си ръка държеше дебела книга със зелени корици, на които със сребърни букви пишеше: “Стримерознание”. Та в онзи именно момент, той им говореше така “Скъпи ученици, днешната ни беседа ще бъде под формата на монолог, при което аз ще говоря, а вия ще слушате, затова моля предварително да ми зададете въпросите си, защото много мразя да ме прекъсват, когато ченето ми е влязло в работен режим с необходимата за целта инерция”.” Ти, моето момче, дето постоянно вдигаш ръка, от къде си и какво искаш да знаеш?”, обърна се той към едно от децата. Малкото момченце, не дочакало стария си учител да довърши се изправи гордо, изпъчи вратле като пуяче и занарежда: “Д-ре Мишо, Д-ре Мишо, аз съм Мунчо от Габрово бе, ех ма и ти, как да не ме знайш, може ли да попитам, кажи ми с какви препарати да съхранявам перушинките, та да няма полепнали по тях някакви кокошинки, акари, бълхи, кърлежи или други дребни гадини, който да се промъкнат у нас, да се размножат и да нападнат някои важни части от анатомията ми?” А другото момченце, обидено, че не са му дали първо на него да говори, подскокна като ужилено от пчела и знарежда въртейки колебливо дясната ръчица: ” Д-ре Мишо, Д-ре Мишо, аз съм Няхтуй, Няхонуй, не ма ли позна, за очичките питам на стримерите, с лак ли се лепят, а перцата от какво са?”
А техния учите не изчакал още да довършат като затрака с ченето, ма то едно чене, като воденица, мели брашно, мели трици, страшна работа и сто чифта уши да има човек пак да им намери работа. Като зарисува с думи тия мити миджис, седжис и секви там буболечис, сякъш мед му капеше от устата. Но не щеш ли от храстите се показа едно друго момченце, с рибарско елече с уморен поглед, и побърза да прекъсне учителя: “ Д-ре Мишо, Д-ре Мишо..” . И още преди да започне учителя го погледна строго изпод вежди, повдигна укорително пръст и му занарежда: “А бре Си Ти Флайфишър, а бре Си Ти диване такова, пак не си в час, пак не внимаваш, я се погледни целия си се омотал в шнурове, пера, кожи от прилепи и всякакви сталактити, сталагмити и сталактони”, а малкото момченце с типичното му равнодушие му отговори: “Извинявай, че не бях в час, аз такова, майските мухи са най-хубави, мдааа, особено малките номера, а какво щях да питам, а да, кога ще се проведе състезанието за пъстърва, какво провело се е вече, е нищо важното е да ги правим ловисти”.
Пътят ми по-нататък продължаваше през една друга полянка, на която под една дебела сенкичка беше седнал възрастен господин и от далече си личеше, че пишеше нещо. Приближавайки веднага го познах: “Уважаеми г-н Карл Май, какво правите, какво занимава вашата будна мисъл, с какво са ангажирани ваште творчески ръце?” А той ми отговори така:” Здравей, хищнико млад, тъкмо завършвам новата си книга “The old Shatterhook”. След като прегледах набързо няколко страници стигнах до едно място в което главния герой, живеещ някъде в Уйсконсин Дейлс, изрича заветната реплика :”ДАВАЙ МИИИИИИИИИИИИИИЧ”, а малко по-надолу Мартин Стауфър, воден от пъклен кроеж, се опитва да открадне фотоапарата му, най-известния фотоапарат в южното и северно полукълбо, ми то май други полукълба не останаха.
След като оставих г-н Май да довърши поредния си бестселър, се отправих по-нататък по избрания маршрут, но не щеш ли срещу мен се зададе Нешка Робева, с лице нарязано от дълбоки бръчки, които издаваха огромните и притеснения. Щом ме забеляза веднага ме подхвана: ”Жив да си Акулеско, че те открих, казвай моето момче, къде да намеря ония майстор на шнура. Ония дето чувал рибите, дето усещал копнежите им, Ванката Пигов ли се казваше, как му беше името. Видели го, значи Бианка и Анелия и му завидели на грацията, на удивителната стойика, сън не ги лови момичета, искат непременно да го открия и да го помоля да им покаже няколко урока на лента”. А аз и отговорих, че последно са го виждали да чука със замбата в банята на плочките, джапанки да реже, мухи розови да прави, че имал специална поръчка от Мариус Куркински.
След като се разделихме с нея, продължих по малката пътечка и не минах и десет метра и от храстите изскокна и профуча покрай мен като заек гонен от глутница кучета друго едно момче, под едната мишница стискащо дебела книга със златни букви “Наръчник на Бай Ганьо” от кошмара на всички световно известни класици-Владо, а в другата ръка така ценните шепа пера от Калифорнийски белоглав орел. Не мина се и двайсе секунди и подир него в същата посока, бос, разпасан, с разкопчана риза и пушка на рамо профуча и Бай Спиро Снайпера, прецедател на ловната пружинка в с. Вълково. За тези, които не знаят ще кажа още, че Бай Спиро е известен с точното си око и лека ръка и с това, че от триста метра без да си дава много зор уцелва палеца на десния крак на двудневен комар, болен от анорексия, подчертавам без много зор, а ако се постарае уцелва нокътя на малкия пръст. Тъй като и аз не разбрах какво точно става покрай мен реших да тръгна в същата посока, в която се насочиха теза двама калпазани и след двайсетина разкрача достигнах до едно изсъхнало дърво, около което стояха двама приятно облечени старци, бих ги нарекъл дори джентълмени, които се упорито се взираха в една картина закачена на дървото. Разбира се не можех да премина равнодушна покрай нея, без да и хвърля един поглед и аз. Както и да е, без да ме усетят, застанах зад тях и заразглеждах и аз въпросното произведение на изкуството. Портрета, на който така ясно си личаха контурите въпреки лошото състояние, в което се намираше картината, беше на младо момче със зачервени бузки, седнало на един камък, топнало краката си в ледените води на див планински водопад, разглеждащо с лупа в ръка някаква ларва на муха, а до него диво прасе полегнало в блажена дряма със монтирано на зурлата менгеме, и двойка сойки каращи се коя по-напред да остави най-изящните си пера. Тъй като бях доста близо успях да доловя разговора между двамата възрастни джентълмени, а той беше нещо от рода: “ Многоуважаеми г-н Орвис, стари ми приятелю ще ми позволиш да те попитам, такива ли “дзен мухари” сме били и ние на времето?”,”Еееех, скъпи ми приятелю Фенуик, как само отминаха годините “
След това пътят ми продължи нататък в гората по познати и непознати пътечки. И след като слизах по една непозната пътечка забелязах, че съм стигнал до КПП Калотина пред една огромна колона тирове, на които пише “Shakespeare”, а пред тях застанал Борето от Варна цъкаше с език и махаше с ръка стенейки: “ Еееееее и днес няма да взимам такъми, писнало ми е от ментета”
След като разбрах, че доста съм се отклонил от предварително избрания маршрут, реших отново да се върна назад и да избера, този път, някоя позната пътечка. Не се мина много време и пред мен се откри величествената гледка на язовир Диканите. За моя радост тогава, там се провеждаше европейско първенство по улов на стари шарани. Реших все пак да се разходя, воден от надеждата да зърна някоя позната физиономия. Естествено очакванията ми не се оказаха безплодни. Един до друг, пред хилядите погледи на Гостите, тресени от пред стартова треска се бяха наредили шаранминаторите, ARK, Мартин и Майстор Саки, бяха разгънали всякакви възможни въдици, кепове, сигнализатори, ехолокатори, балбуколатори, корита със захранка, протеинови топчета, а бе, понякога се чудя, тия хора с микробуси ли ходят на риба, хм, интересна работа. И точно преди началния съдийски сигнал на Бат Стан, а как иначе, шаранминаторите бяха заели стойка на дискохвъргачи с огромни 5 килограмови медицински топки захранка, вниманието им обаче бе привлечено от силния шум, идващ от близкото дърво, на което с помощта на 4 метрова дървена стълба се беше покатерил Бат Стефко-Зандера. Значи представете си този истински Професор по блесна, как с лекота въртеше огромния чука, оборудван със специалните очила с които гледа зениците на рибите, за да не му влизат стружки в очите, се опитва да забие последния ръждясал пирон в 10 метровата, в диагонал, прясно белосана дървена табела, изписана с огромни черни букви “ От София до Кулата – низвергва ги Акулата”
П.С. Всички прилики и разлики с истински лица и събития е напълно случайна.
Втори П.С. От тук искам да благодаря за вниманието и търпението на всички колеги към мен, които и аз не знам как още не са ми налупили на главата някоя цинкова кофа пълна с шамари, шутове и гръмотевици.
Трети П.С. (Брее, от къде и да бръкна, се послеслови вадя.) Мили дечица тази приказка да я четете всеки път преди лягане и да запомните, че благодарение на самоотвержената и неспирна работа на нейните герои, аз днес се помъчих да се превъплатя в ролята на Златоуст Стихоплетский, опитвайки се да напиша “История мухарско-форумская”.
Акулата
Искам само едно доуточнение да внеса, постинга, който следва, не е мой, а на моя приятел и страстен дзен мухар - Димитър Ковачев - Чепето
Курусабя Сан(Дански) - хаз
6.
Дообър Деееен!
Бих искЪл да пУздравъ кУЛЕГАта - Мосю Шарл Перо(Фр.), Шарено Петно(бълг.), Радеско Акулеско(Рум.) , известният у нас и в чужбина майстор на фазановото перо и заешката козина , поета с мухарката- аре стиа че се олигавих и по брадата ми потече........да гу пуздрава за тази уникална биографична спявка изпълнена с такъв патриотичен заряд и патос , носеща дълбоко в съдържанието си мъдроста и нравствената сила на една будна възрожденска личност.В този поток от мисли и чувства който просто ме дави и не ме оставя да си поема дъх, искам да кажа , че за разлика от колегите ич не ми е до смях....Дълбочината на написаното от Радо Лафонтенов ме кара да се замисля върху поуката на тази турбо сказка, да заметна между редовете в очакване да ми клъвне скрития смисъл на думите му.Е, много се старая със замятането - кръгово,дабъл хоул и прочие , но както и в риболова някои излети завършват капо .Хе хе хе ехееееее, Гюбрееееее! ЮХууууууууууу! Как мило , как сладко и пасторално си описал картината с възпитателя, как майсторскис пастелни нюанси си докарал влажния и жаден за знания поглед на децата ...ехееееее!Само имената не запомних - СТерео МС, Найти Джи , GTI, IBM , Хензел ,Гретел ........М? Ама всичко това е дреболия сравнено с удивителната сцена с вцепенената от любопитство и дерзание Нешка Дробева как пита трепетно за властелина на шнура и розовото сияние - Мистър Пигал от Оз. Тук искам да почета и умението ти да представяш така живо и натурално знаменити картини от Лувъра - какъвто е случаят с "Прасето дзен и момчето ерген", както и колко завоалирано си представил пазарлъка и наддаването за този шедьовър между Г-н Фенуик и г-н Орвис.Литературно- критичният ми анализ на творбата ти , ще бъде беден като Рокфелер преди да забърше ябълката , ако не се спра на възхитителния импресионизъм който си постигнал с образите на героите Бей Стейн, Цандероубиеца от планетата на костурите, АРК от Шарков дол, Майстор Сакето от Дунавия груп . Най - накрая бих искал да ти стисна ръката за великолепното озвучаване на приказката с величествения образ на УЧИТЕЛЯ - Д-р Мишо!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Дежурния екип редактори от кръг "Мътна мисъл" желае на младия творец бъдещи успехи и попътен вятър!!!!!!
От София до Кулата
-
Павел Иванов
- Мнения: 10853
- Регистриран на: Пет Дек 17, 2004 1:29
- Риболов: на маса
- Местоположение: София
- получил Браво: 189 пъти
