След пълноценната почивка беше време да поемам към язовира. Реших да направя няколко тегела преди да дойде сомското време. Въпреки не много добрите резултати от тролинга до момента, не се отказвах и упорито продължавах да кръстосвам язовира, макар и да бях единствения, който практикува този вид риболов в тази част на язовира. Хората в преминаващите покрай мен лодки понякога ме гледаха доста странно, когато виждаха поставените в стойките въдици и влакната зад тях. Явно не това беше най-подходящият начин, но отказване нямаше. За сметка на това всички бяха усмихнати, кимайки или поздравявайки с ръка, позитивно настроени, което личеше от начина по който комуникираха и разкзваха за успеха си през деня, но най-важното което усетих, беше нагласата с която тези хора бяха тръгнали да риболовстват. Те бяха отишли да прекарат времето си, наслаждавайки се на хобито си и знаеки че рибата е там, има я, много е и ще я хванат. Пък и да не я хванат – все едно. Точно тази настройка и начин на мислене те кара да се чувстваш различно, да започнеш да мислиш по-друг начин – нещата за които си струва да посещаваш различни места, култури и народи.
Другото нещо, което прави впечатлетие е изключителната чистота. Никаде не можеш да видиш пликче, найлонче, пластмасова бутилка или какъвто и да е друг отпадък, както на сушата, така и във водата. Всеки който е избрал да лови от брега, след като напусне мястото, на което е прекарал един, два дни а дори и седмица, го оставя така сякаш никой не е стъпвал там преди. Това се прави не само защото има глоби, но най-вече заради начина на мислене на хората. Те знаят, че дори и повече да не отидат там, ще има други след тях, които биха се чуствали некомфортно и дори зле, ако намерят на мястото избрано за почиква отпадъци, на фона на тази прекрасна природа.
Следвайки този ред на мисли, спазването на всички останали правила беше в реда на нещата, дори и при липсата на проверяващи. Какво да правиш – манталитет. Риболовните лицензи включваха определен участък от язовира, който започваше от стената и завършваше на 10 км. от нея, обхващащ и поречието на една от вливащите се сравнително големи рекички. Пускането на рибите не е задължително, но въпреки това рибите се улавяха, снимки и обратно във водата. Единствено се задържаше по някоя по-добра бяла риба, която немците си филетираха и слагаха във фризерите. Не разбирайте обаче, че говорим за т.нар. „месарница”, която наблюдаваме по нашите водоеми. Просто някоя друга вкусна бяла риба, която да метнат на скарата или занесат вкъщи, което на фона на количеството, което можеш да уловиш /5-10-15 броя на ден ако ловиш само бяла риба и уцелиш мястото/ дори е абсолютно незначително.
Нещото обаче, което ми направи най-голямо впечатление беше, че всеки един от туристите-риболовци в camp-a си оставяше такъмите /въдици, кутии с воблери, чанти с принадлежности и т.н./ вътре в лодката без да ги прибара обратно в бунгалото, палатката или колата. След като едно от момчетата от Welscamp забеляза, че аз си прибирах всичко обратно от лодката, ми каза усмихнато, че няма проблем да си оставя всичко за удобство в лодката. Просто никой няма да открадне нищо, дори и през нощта. Това не се е случвало. Бях малко притеснен единствено през първата нощ, но след това го приех като нещо нормално и всичко си седеше така както го бях оставил без да мисля, че в лодката има вещи за например над 1 000 или 2 000 лева. А защо това да не бъде и тук, в България? Всичко зависи от самите нас.
Нощта наближаваше и аз поех в посока към дъблоките заливи преди стената, където миналата нощ колегите бяха хванали 5 сома, три от които над 1,5 метра. Интересното е че там сомовете ги мерят не на килограми, а на метри. Това е може би така, тъй като сомовете се пускат обратно, с полагане на съответната грижа за запазване на рибата жива и здрава, без да бъде окачвана на куки и въжета по дърветата. Надявах се, че ще имам успех, може би не същия като на колегите, но поне някоя малко по-сериозна риба. До този момент най-голямата ми риба на кльонк беше сомче около килограм, а общия брой риби уловени на кльонк – 2. Тези „значителни” постижения бях натрупал последните два сезона и вече започнах да си мисля че или наистина вече няма риба в българските водоеми или може би аз нещо бъркам . Първото е ясно че е така, а второто го приемах с ясното съзнание, че това все пак не е никък лесен риболов, аз все още съм в началото. Все пак имах вече опита от доста излети, както и нощни такива, така че нищо не ми оставаше, освен да видя какво мога.
Двете сомски въдици бяха подготвени. Едната беше направена с монтаж на директно олово, единична и тройна кука, а другата с голяма 300 грамова тапа и отново единична и тройна кука. Обичам да експериментирам, както в случаите, когато нямам успех така и когато имам.
Приближих първият залив, прегледах релефа и заложих стръвта – две червеноперки от тези по педя, които бях уловил през деня. Заливът беше съвсем малък, по-скоро една чупка, която предхождаше един по-голям залив. Мястото ми хареса, тъй като имаше доста изразяваща се разлика в дълбочините - от 14 метра падаше на около 7 метра, а в самото начало на залива имаше потънали дървета. Това изглеждаше, че е мястото както го пишат в дебелите книги. Вече беше тъмно. Тишина. Водата беше гладка като тепсия и съвсем лек ветрец подухваше, така че да носи много бавно лодката – отново като по учебник. Започнаха да се чуват плясъци на риби, някои от които бяха определено на много големи екземпляри. Рибата се активизираше и плясъците зачестяваха. Това радваше ухото и даваше допълнителни надежди, че може нещо да се случи. След две три преминавания през малкото заливче, на поредното, малко преди лодката да приближи плитчината и да събера въдиците за нов опит, въдицата на директно олово започна да вибрира. Леко се наклони върха, след това се разтресе. Нещо се опитваше да ми отмъкне стръвта. Последва малко по сериозно накланяне на върха. Реших да засичам. Рязко дръпнах въдицата и тя започна да вибрира. Навих няколко пъти и усетих, че има нещо отсреща, но не оказваше особена съпротива. Казах си – отново някое от онези бебенца сомчета ми изяде стръвта. В този момент обаче, както бях неподготвен, усетих нещо много силно да дърпа, върха започна да се накланя без да мога да удържам въдицата. Едва успях да я задържа и да не я изпусна, но в същото време върха почти беше опрял борда на лодката и можеше да се счупи цялата въдица. Аванса поддаде съвсем леко, но не достатъчно, че да овладея ситуацията. С движение на въдицата напред към водата, за секунда успях да взема предимство. В този момент рибата тръгна на обратно под лодката и цялата въдица беше потопена надолу във водата. Чак тогава аванса започна да отпуска повече. Лодката се извъртя от зверското дърпане на рибата и най-накрая успях да заема позиция, да хвана здраво въдицата и макарата. Рибата се стрелна към брега и аз просто се опитвах да я удържа. Изведнъж линията олекна. Всичко това се случи толкова бързо, че ми мина като кинолента. Това така да дърпа една риба го бях гледал само в You Tube. Определено рибата беше от онези, за които всички тук бяха дошли – чудовище над 2 метра. Уви, рибата дори не беше скъсала. Беше се откачила и когато навих влактното, на куките имаше един клон. Рибата беше се скрила обратно в скривалището си сред потъналите дървета. Както казаха едни германци, посещаващи за девета поредна година това място, рибата там още преди да клъвне знае къде ще се скрие. Трябваше си сериозен майсторлък, за да имаш успех на това макар и толкова изобилстващо от риба място. За около минута гледах с празен поглед клона, който извадих вместо риба и осъзнах, че това може би е била рибата на живота ми. Е, има и други риби на живота ми. Та нали точно за такива емоции бях дошъл.
Продължих да облавям района, обходих и следващия залив, и не след дълго късмета отново ми се усмихна. Първоначалният удар беше доста сериозен и след силна засечка рибата тръгна. След няколкоминутна борба първия сом беше в лодката. Рибата беше около 10 кг. или с по-голяма точност 9,480 кг
Е това вече беше нещо или поне за мен беше така, тъй като колегите които са хващали много такива сомове, търсят след това наистина „the big fish”. Рибата беше уловена около 22 и 30 часа. А нощта едва сега започваше.
Продължих да настоявам в същите два залива, този с потъналите дървета в който се криеше голямата риба и този в който улових първият си голям сом.
Не след дълго последва нов удар – още по силен от този при десеткилограмовия сом. Рибата определено беше доста по-силна. В този, както и при предния удар обече, вече бях подготвен и не дадох никакъв шанс на рибата. Не бързах. Търпеливо изморявах рибата с регулиран аванс, без резки движения и умело водене. След няколко силни пляскания и засилване към дъното, рибата се предаде и влезе в лодката.
Чудесен екземпляр малко над 1,5м. и около 20 кг. Ролетката и кантарчето бяха под ръка за документиране на събитията. Меренето на такава риба се оказа доста трудно за сам човек в лодка. Убедих се защо тези риби се измерват на дължина, а не на килограми.
Това беше тръпката, която очаквах да получа. Тези, които са изпитвали това чувство ме разбират, а на тези които все още не са, пожелавам успех да го усетят някой ден.
Заснемането беше малко сложна задача, тъй като оставяйки на самоснимачка фотоапарата в единия край на лодката имах десет секунди да изтичам до другия край, да вдигна сома и да застана в някаква подходяща поза. Сложна операция – но не и невъзможна. Както се казва – няма невъзможни неща. За тази силна риба не е проблем да седи и малко по-дълго на сушата без това да е проблем, но все пак скоро пое пътя към дълбокото. Сега вече знаех че първият удар, онзи зверският, при който рибата избяга в подводната гора е бил наистина на чудовище. Този двайсет килограмов сом въпреки значителната си сила, не можеше да сравнява с „влака”, който бях закачил. Но влакове много – поне това важеше за Риба Роха.
Вече беше около 1 и 30 часа. По плясъците личеше, че рибата видимо продължаваше да е активна. Отново не след дълго имах нов удар. Рибата този път беше около 5 килограма. Прилична съпротива от нейна страна, а аз се наслаждавах на борбата. Въдиците, които бях взел за сом не бяха типичните сомски въдици от една част. Бях взел други доста здрави и стабилни въдици от две части, тъй като изискванията за багаж на авиокомпанията не позволяваха тубуса, респективно въдиците да бъдат по-дълги от 1,60 м., поради което оставих „тоягите” от една част в къщи. Именно това, че тези въдици бяха по-гъвкави и не толкова яки колкото „колците” от една част, ми създаваше и допълнително удоволствие от по-трудното изваждане на рибите.
Междувременно имах и други удари на въдицата с тапата, които завършваха с рязко дърпане и открадната риба. Метода с директно олово беше по-резултатен.
Към 3 часа реших да се насочвам към camp-a, като преди да се прибера смятах да пробвам и в нашия залив.
Там след около половинчасово „тропане” се показа и четвъртия сом за тази вечер. След като овободих влакното, така че при удар свободно да се развива, първото кълване веднага даде успех. Тапата потъна рязко и изчезна за секунда към дълбокото. Засичане и рибата беше там. Показа се сомче около 3 килограма.
Четири риби за една вечер, един „зверски” удар на огромна риба, няколко празни удара. Това се оказа много повече от колкото очаквах.
Време беше за сън след тежката борба със силните риби и среднощното риболовно бдение.
Между другото неможах да го изчета... ще продължа тези дни пак. 
Благодаря за гледките, рибите и всичко споделено. Хората си имат риби и това е удоволствието да си ги ловиш. Дано някой ден и аз се добера до техните езера, но за други риби. 
Сомовете още не ме вълнуват. 
