И ние направихме подобаваща разходка по моята любима река в тази част на България. Общо взето плановете ни претърпяха известна трансформация и от девет часа плавно преляха на десет и половина. Пътуването мина бързо и бавно, като комбинация от приятна комапния и мераци за риболов. Най-уравновесен бе малкият Ваньо, който гледаше на нещата от съвсем прагматична гледна точка, докато аз трептях като камертон от вълнение.
Не успяхме да открием бивака, за който мислех, че е на старото място, и след кратко обикаляне продължихме към къщата на Княжево, която обаче намерихме от първия път. След малко пристигна и Петьо Варненски и във весели приказки и разглеждане на интересни нещица сварихме да почнем около четири и нещо. Реката в този участък винаги я помня така мътна, така че колоралния аспект не ме притесни, обаче нивото се оказа достатъчно високо, да не позволи пресичането, а така страстно мечтаехме да минем на „другия бряг”. Петьо Варненски падна, за щастие без по-сериозни последствия, ако изключим натъртеното коляно и удавения телефон…
След като аз на свой ред подобаващо оритах пристите си сред въртопите и напълних ботушите, с огорчение се предадох и тръгнахме към джунглата над чертозите ни. Там има един приятен и същевремено достъпен за няколко души разлив, където започнахме риболова. КАкто подобава на истински корифеи, проведохме дълбокомислена схоластична дискусия за влиянието на разцветката и издавания от воблерите звук в подобна ситуация и стигнахме до извода, че най-удачни биха били контрастни разцветки, съчетани със силен сигнал и по-едри размери, след което дойде време да хвърлим във водата който каквото си носи. Уви, не успяхме да извадим всичко хвърлено, но до края на риболова Петьо Габровски издърпа два приятни кефала малко под 40 сантиметра и един откровено по-голям на „Басдей Шугър Миноу” 80 с лилави и електрикови гърбове(и дойде да ми свали шапка, че каквото кажа не подлежи на съмнение) , а аз издърпах полуизгнил герим с каменна котва с откровено фалическа форма – тоя „Госен” излезе много добро влакно. После реших да поизмъчвам шиманото с по-едри примамки в силния бързей, обаче на последното не му мигна окото, което породи в душата ми съмнението, че тази марка си има някаква представа от правене на макари. След като задоволих садистичните си потребности, преминах към тестване на новите воблери „ГАД”(взех си едри – по 60-65 мм) – имат много приятна,естествена игра, като просто използването им трябва да бъде съобразено със силата на течението. Мисля, че за паричките си са прекрасен избор за любителите на туичинга за малко парички. За съжаление не се покрих с лаври, ако изключим една тлъста водна змия, която удари в бързея на едрия миноу “Bonum” в разцветка класически ред хед. Изненадах се много, тъй като някъде бях чел, че тези твари не хапят под вода, което явно се оказа някаква фикция. Пълзящата твар бе забодена точно за горната джука и гнъсно се сучеше и тресеше – доста неприятно усещане за гледане, което ме хвърли в трескави дилеми дали да я тресна в земята за кордата, да я смачкам с чизмата, или просто да срежа влакното. Докато умувах как точно да разиграя митичния сюжет „Аполон сразява Питон” с тромав пирует рептилията за щастие се откачи, което ме избави от някакви извънредни активности, обаче след малко ме доядя, че не й направих снимка.
Тъй като малкия Ваньо скучаеше, му предложих да мята на разлива, където му обясних, че стоят сомовете. Той послушно отиде и на второто замятане чух стеснителен глас „Май хванах сома”. Оказа се симпатично сомче с щастливите 77 сантиметра, което предизвика в мен благородна и неблагородна завист. Рибката удари на „Ева шад” цвят ред хед, и детето си го извади абсолютно само и уверено, създателя му асистира само с изваждането в последния момент до стръмния и обрасъл бряг, а аз бетонирах славата си на абсолютен капацитет, макар и безрибен.
Похвърляхме още малко, жертвоготовно скъсах някоя и друга примамка и стана време да се къпем и гласим скарата. Вечерта естествено мина неусетно в приятната компания на двама Петьовци и Вальо на огромна доматена салата, суджуци и пържоли на скара и смокинова ракия.
На другата сутрин станахме, взехме си душ, пийнахме кафенце и към 9 започнахме. Реших да тръгна сам нагоре, където знам някои интересни места, но в крайречната джунгла ходенето бе истинско мъчение и се наврях в реката. Ходенето в дълбоката и мътна вода, сред плъзгавите валчести камъни и цепнатини не бе лишено от някои екстремни моменти, но до нещо повече от наквасване на репродуктивните органи за щастие не стигнахме. Нямате представа на какви перспективни места заметнах, колко примамки смених, колко настоятелен бях – бахур. Петьо Габровски сякаш на майтап дръпна и един распер от почти 50 сантиметра на черен кранк(разбирам ги тези разцветки, ей!), Ваньо изтърва хубава риба на китайско воблерче и стана време да стягаме багажа, а аз да се хидратирам с два бързи джина с тоник.
После последваха сбогувания, който са тягостни както винаги, и около един часа потеглихме към Габрово в най-голямата жега. За щастие, когато стигнахме планината, нещата се промениха и дори се качихме на връх Шипка.
Та това е, скъпи приятели – страхотно прекарване, дори и безрибно(за мен). Тунджа е велика река, напук на съсипвачите си. Вярно, че обърках малко логистиката и не успяхме да се видим, но поне се разходихме и уловихме носещия се над водата егрегор...
Горещи емоции и драматични надпревари в състезанието Ви желая колеги! Поздрави.
ами съм ги и носил на кантар 
но ще ме изгонят и от работа, че бях на смяна 
