Онуфер

- Рибата прясна ли е?
- Не знам, аз съм тук от три месеца.
nanga
Мнения: 263
Регистриран на: Чет Ное 02, 2006 20:22
Местоположение: Sofia
получил Браво: 1 път
Обратна връзка:

Онуфер

Мнение от nanga »

Зеленият и поочукан москвич- осмак предизвести наближаването си далеч преди да се покаже иззад завоя- ръмженето от пробитото гърне, усилено стократно от ехото, се блъскаше в скалите, връщаше се на пътя и оттам се сурваше обратно по склоновете. С едно последно, ядно форсиране, обвитата в облак прах кола навлезе в селото, прекоси площада и спря в горния му край.
Почти едновременно със спирането задните врати се отвориха, и от колата заизнизвах мъже в яркочервени комбинизони. Един, втори, трети... последен слезе младеж, чийто външен вид рязко контрастираше с този на спътниците му-беше облечен със скъсани дънки, въздълга, карирана риза, небрежно навита до лактите, около главата му беше пристегната черна, протрита кърпа. С две бързи крачки отиде до багажника на изтерзаното возило, отвори го и с резки, отсечени движения метна на рамото си планинарска раница и тубус с въдица. Накрая внимателно извади поиздуто ръчно сакче и отстъпи назад, сякаш да направи място на архаичното превозно средство и неговите пасажери.
Работниците от пътното наскачаха обратно в колата, шофьора махна с ръка на Стоян и след като извика “Айде, до неделя!”, подкара москвича, който с громолене и вой подскочи, вдигна вълма от стърготини и ситен прахоляк, и се загуби зад завоя.
В пълен контраст с досегашната си припряност, Стоян затвори очи и постоя неподвижно десетина секунди. “Днес е сряда, имам 4 дни”- помисли си, и после с бавни крачки се заспуска по калдъръмената улица. Необяснима широка усмивка разтегли наболото му с мека, младежка брада лице.
Тръгна в навечерието и на тази лятна сесия, напук на възраженията на състудентите си. Не си даде труда да отговори на майка си, която след съобщението му :”Отивам в Родопите!” го погледна с пълен с неразбиране и отчаяние поглед, в който се четеше ням въпрос:”Пак ли?! Ами дипломирането...”.
Щеше да изненада всички, защото този път реши да се върне навреме.
Почувства, че е пристигнал, когато смълчаните стогодишни къщи извърнаха слепите си прозорци подире му и го попитаха: “Дойде ли си?”.
Усмивката му стана по-широка, крачката- по- уверена и устремена, и с ясното съзнание, че в този миг не би могъл да бъде никъде другаде, младежът им отговори:
“Да! Дойдох си!”.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
- Стойне!- приглушеният и грижовен глас на баба Вера се подпъхна ненатрапчиво в съня му, като писмо под затворена врата.- Стойне, айдя, рукам та пети път, яла да закусим!
Полубуден и рошав, Стоян бавно отметна завивките, стана и след като се изпъна с въздишка, излезе от стаята. Чардака заскърца под босите му крака, слезе на долния етаж по гащета и приседна до излъсканата дървена маса. Бабата тутакси му поднесе купа с дъхава , димяща попара, която пробуди неговия младежки апетит и Стоян се нахвърли върху нея. Тишината го накара да извърне глава:
- Бабе, ами ти?...
- Еж, еж ти, яз моето съм си го изяла- баба Вера се усмихваше, и Стоян за пореден път изпита усещането, че насреща си вижда очовечено поле- нейното 86 годишно лице, цялото в бръчки, приличаше на напукана и зажадняла от августовски пек полска земя.
Лакомо загреба с лъжицата и като се пареше, запоглъща залци от едро надробения, селски хляб. Не знаеше дали му се причува, но му се струваше, че в тишината на притихналото село се прокрадва лекия шепот на реката, която го вика. Набързо излапа попарата, обърса уста с опакото на ръката и пъргаво скочи. На голите му гърди заиграха слънчеви зайци, промъкнали си през листата на вековните дървета, строени около къщата като войници на вечен пост.
- Бабе, тръгвам на реката, ще си дойда надвечер, ще донеса и раци, и ако имам късмет- и някоя пъстръвка, да си я направим на тикла!
- Ша додиш, ама язе ме нема-а-а!- с усмивка и поклащане на глава провлече баба Вера, и след като видя объркания му поглед, продължи: - Костадин ша доди да ма вземе, по икиндия, за града отивам, че малкия му син, знаеш го, Ваньо, е та той дете е отимал, мъжко, и тъй праунук ке имам веке!
Без да му даде време за отговор, бабата продължи напевно да изрежда, като в скороговорка:
- Ключа го оставам до огнището, под големия камън, ма и да не заключиш- не е кахър, те в тенджерата на масата има пресно млеко, леб има завит, доле под навеса са бурканите и чувала с компирите, те и градината, еденье бол, и само фърлай по некоя шибучица на козата да яде, яз ке си дойдем след четир деня!
- Ма...как... аз си тръгвам в неделя- Стоян не знаеше какво да отговори и безпомощно вдигна рамене. Въпреки че беше отсядал в тази къща десетки пъти в последните години, никога не беше оставал сам.
- Нищо де, ке се видиме! Седи си тука, оди и на ряката, еж и само за козата ми е гайле, ма знам, дека нема да забравиш! Ей, праунук си имам, нема да си ойда от света с отворени очи, и като се кача горе, на сички хаир-хабер ке пращам, че семето не се затри!- баба Вера се прекръсти и на Стоян му се стори, че вижда в очите й влага. Не се стърпя, наведе се и прегърна дребната и сгърбена като стара печурка женица.
- Да ти е жив и здрав правнука, бабе, да му се радваш сто години!
- Бе нема да са сто, Стойне, той- живота- колело, па и се уморих, време ми е веке...
След като го пусна от прегръдката си, тя шеговито му нареди, с усета на своите 86 лета:
- Айде, бегай на ряката, знам- не те свърта!
И както винаги, баба Вера беше права.
.......................................................................................................................................

“Стойне- така се е казвал най- малкият й син, загинал след злополука при товарене на трупи преди двайсет години. Затова ли...”- зададе си за стотен път въпроса, и мислите му се застрелкаха като пъстърви, докато разглеждаше пожълтялата фотография, от която го гледаше младеж с грижливо оформени, наболи мустаци и старовремска лесничейска фуражка. И този път, колкото и да опитваше, не можа да открие никаква прилика между своето лице и лицето от снимката.
Изправи се и отиде до печката да провери раците, които се варяха в голяма, алуминиева тенджера. “ Още 10 минути- и са готови “- промърмори Стоян, потри доволно ръце, постави чинията с двете опечени пъстърви на масата, обърна се и подпрян на чардака, се загледа над покривите на къщите, към пътя, по който трябваше днес да се се върне баба Вера. Надяваше се да я види, преди да пристигне москвича, с който да се прибере в града.
За пръв път дойде в селото преди пет години. Още тогава, в суматохата на младежкия си устрем да опита от всичко “тук и сега”, обграден от шумна и весела компания, усети, че мястото го привлича. В семейството му не робуваха на суеверия и предразсъдъци, но тук чувстваше някакво особено гостоприемство и топлота, сякаш всичко наоколо му беше познато- като déjà vu от минал живот. “ Ма и аз съм един прероден харамия ...“- със самоирония си мислеше Стоян.
Отседнаха при баба Вера. Залисан и заразен от всеобщия ентусиазъм, не обърна голямо внимание на старата, сгърбена женица, която ги разведе из стаите и после се скри някъде на първия етаж. Едва по късна доба, след като къщата отдавна спеше, слезе до тоалетната на двора и забеляза светлинка от свещ в нейната стая. Любопитството и натежалата глава го накараха да надзърне през полуотворената врата.
Бабата седеше пред запалена кандило, и на неговата светлина разглеждаше пожълтялата снимка. Пожела едва чуто:”Лека, Стойне”, после прибра снимката в шкафа и без да го забележи, се обърна и пристъпи навътре в стаята.
Тихо драскане някъде високо зад гърба му прекъсна потока на спомените и го накара да се обърне.
Точно зад него, там, където измазаната с кал стена се срещаше с гредореда на тавана, с полуизвърната глава и с огромни, блестящи очи, вперени в неговите, стоеше малко, сиво животинче, с размерите на недохранена домашна котка и с пухкава като на катерица опашка. Въпреки разстоянието, той съвсем отчетливо забеляза как носа му мърда нагоре- надолу, навярно в опит да улови колкото се може повече миризми.
“ Е, нема такъв плъх...”- помисли с омраза Стоян, инстинктивно се пресегна към масата и вдигна за острието ножа, с който беше чистил рибата. Колко ги беше трепал в казармата, и оттогава не ги понасяше. С рязко и силно движение изметна ръка и го захвърли. Тежкия, селски нож се превъртя няколко пъти и с глух удар на дръжката си удари животинчето право в главата. Без да издаде звук, то падна на дъските. Ножът издрънча и се търколи встрани.
Стоян се приближи, подхвана пухкавата опашка и повдигна косматото нещо, за да го огледа по-добре. Въпреки че нямаше видими рани, животното изглеждаше мъртво.
В този миг до слуха му достигна изтормозения звук от немощен клаксон. Младежът вдигна свободната си ръка до очите, и на светлината на късното следобедно слънце забеляза зеленият москвич, който навлизаше в селото с обичайния рев на пробито гърне, съпроводен от обичайните вълма недоизгорели газове и прахоляк.
“ Ей, тия подраниха, бе!”- помисли си Стоян, и с лека паника погледна първо тенджерата с раци, после сивото животно в ръката си и накрая- подредения за тръгване багаж.
Тялото му сякаш само знаеше какво да направи- с всичка сила захвърли животното някъде в градината, изключи печката, премести тенджерата на другия котлон, после бръкна в джоба, извади една десетолевка и я остави на масата. Грабна раницата, сакчето и тубуса и се затича навън.
Колата го чакаше с включен двигател и отворени врати, работниците с яркочервени комбинизони бяха излезли и го чакаха.
Младежът енергично напъха багажа, и се метна във возилото, което мигом подскочи и потегли с ядно форсиране.
Шофьорът подхвърли приглушено през рамо, без да вади фаса от устата си:
- Е как е, градски, тоя път излезе ли?!...
- Бе слабо, ама става- отговори неопределено Стоян, докато се наместваше някак на задната седалка, и възбудено попита: - Абе, виждали ли сте плъх като котка?! Един такъв сив, с пухкава опашка....
Дрезгав и нестроен смях от няколко гърла беше единственият отговор, който получи. Последвалата тишина наруши гласът на шофьора:
- Ех, градския си е градски... Видел си онуфер, туй са странни животни, откъде идват- никой не знае, ма трепат мишките в къщата и старите хора ги почитат, така, от едно време! Не требва да се закачат, даже разправят- навредиш ли му- некой от къщата ше пострада, а не дай Боже да убиеш... Ма туй са бабини- деветини и глупости, от мене да знаеш!...
Стоян се подпря с лакти на предните седалки, и се загледа в прашния, криволичещ и изровен път.
---------------------------------------------------------------------------------------------------
Вратовръзката упорито отказваше да застане на местото си. Възелът й си беше наред, след десетина опита най-накрая успя да го направи перфектен едностранен, “уиндзорски”, едно към едно по схемата, изрязана от майка му от някакво списание. До последно не искаше да се изтупва с костюм, но накрая размисли: “ Е, като за втори път- може, от мен да мине- първия път- абитуриент, втория- абсолвент, а третия... за третия по –добре да не се мисли сега! ”
Закъсняваше за срещата в ресторанта, и го знаеше. С въздишка на досада остави проклетата вратовръзка, хвърли последен поглед на изображението си в огледалото и си каза: “ Ех, харамийо, кво си ми дупе... Ако те видят горе в планината така изтупан- никой няма да те познае !“
Звънът на телефона го настигна до външната врата, той предпочете да се върне и да вдигне телефона, вместо да изчака майка му да се дотътри с болните си крака.
- Да, моля!- вдигна слушалката с твърд отговор, надявайки се да не чуе гласа на поредната позната или роднина, която сълзливо да му честити дипломирането.
Вместо очаквания отговор, от другия край на жицата прозвуча школуван и сух глас:
- Ало, добър ден, с господин Стоян Янкулов ли разговарям?! Да? Чудесно е, че успях да се свържа лично с Вас, господин Янкулов! Обажда се адвокат Пейков, да Пейков! Имам удоволствието да Ви съобщя, че съгласно саморъчно завещание, оформено надлежно според изискванията на закона, Вие сте посочен за наследник на починалата Вера Иванова Попстойнева, и според изричната воля на починалата...
- Какво...кой...кога...?!- гласът на Стоян спадна до шепот, той усети как коленете му се подгъват и тялото му, подчинено на някакви свои закони, присяда до кухненската маса.
Адвокатът делово продължи:
- Съгласно смъртния акт, представляващ акт за гражданско състояние, лицето Попстойнева е починало на тринадесести, този месец, неделя, сиреч преди две седмици, и аз Ви каня да уредим формалностите по приемане на завещанието в кантората ми на адрес...
Стисна до болка очи, и видя очовечено поле. Бавно върна слушалката на мястото й и закри ушите си с ръце, в напразен опит да заглуши гласовете:
“ Па и се уморих, време ми е веке... Навредиш ли му- некой от къщата ше пострада... а не дай Боже да убиеш...Бабини-деветини! ”
Прероденият харамия тържествуващо изрече:
“ Туй ти беше за последно, нема да се върнеш! ”
Той почувства, че харамията, както винаги, беше прав.
Последно промяна от nanga на Съб Апр 21, 2007 23:33, променено общо 1 път.
Единственото извинение на господ е, че не съществува!!
-----------------------------------------------------
"Расовият клитор трябва да е като кобургски нос!"- обобщи Жан-Пиер
Божидар Иванов

Мнение от Божидар Иванов »

Безмълвен съм-страхотно и точно :!:
Van Helsing
ПОСТОЯНЕН БАН
ПОСТОЯНЕН БАН
Мнения: 144
Регистриран на: Вто Яну 16, 2007 18:03
Местоположение: Враца

Мнение от Van Helsing »

Изводът е, че убивайки животно- убиваме нещо от природата, а и ние сме част от нея...
Яденье,пиенье,некоа сгодна женица...
Аватар
cerber
Мнения: 1873
Регистриран на: Пет Юли 07, 2006 23:51
Местоположение: Evros-GR
получил Браво: 7 пъти
Обратна връзка:

Мнение от cerber »

Хареса ми
)><ۣ((((((((ºۣ< ڸ
Публикувай отговор

Обратно към “Забавни рибарски лакърдии”