Това ли е?
Това ли е?
Първо искам да кажа че се опитах да напиша нещо като късо разказче, за първи път го правя, прoвокира ме nanga- просто страхотни разкази евала. Знам че съм далече от неговите, но реших да го споделя с вас.
Вълнуваше се докато чакаше да чуе звъненето на телефона си, който би трябвало да го събуди. Остави го да писне съвсем леко и го спря, после с нежна целувка събуди жената до себе си и каза:
- Време е!
Тя сякаш не бе искала да чуе нищо друго, стана протягайки стегнатото си тяло, а той останал под топлота завивка в лек унес я наблюдаваше. Наблюдаваше тялото и, лицето и, колко пъти ги бе виждал, бе докосвал и всеки път откриваше или преоткриваше нещо ново. В главата му премина ясна мисъл, ясен въпрос който не си бе задавал последните 5-6 години:
" ТОВА ЛИ Е, ТОВА ЛИ Е ".
Стана, нежно погали засмяното и лице и бързо започна да се облича. Много време не му трябваше за да се приведе в бойна готовност, не бе ходил на тази река повече от 2 години.
Видя я тежка и бавна, на места бяла. Не искаше да отделя очи от нея, искаше да я разбере от пръв поглед, но с периферното си зрение забеляза знак предупреждаващ го за поредния опасен завой.
Цялата група нямаше търпени да заметне въдици в очакване на рибите които бяха виждали, който той изсипваше от цифровия си живарник. Когато накрая колата намали и спря в неравната
почва всички бяха загубили търпение. Доката смени удобните за шофиране обувки с ботуши, никой не се виждаше на хоризонта, всички бяха долу в ниското, а той само я чуваше. Велика беше, ето я, последна крачка и тя отново се разкри пред него, силна, неустоима. Обхвана я с поглед и голяма усмивка се разля по небръснатото му лице, колко познати места, колко познати тръпки и спомени се явяваха в главата му от всеки камък, от всеки вир, колко бе красиво
и шарено, колко бе щастлив.
Бързо сложи любимия си кленски воблер и започна леко да замята в промененото в този участък корито на реката. Чук- усети първият удар и леко засече рибката, която бурно започна да се мята, сякаш крещеше с все сила на " майката река ": " спаси ме ". В следващия миг утихна в ръцете му и не знаеше какво да очаква. Усети лек гъдел по перките и в след това водата.
Беше кленче около педя, което той освободи внимателно и пусна обратно, а то все още младо, наперено, уплашено запраши бързо навътре към сигурната защита на дълбочината. Лека усмивка се разля на лицето му, той вече бе забравил всички наоколо, беше само с нея, за нея бе дошъл. Велико бе това чувство да се надлъгваш с природата..., колко пъти тя го бе надхитряла, колко пъти бе разбирал, бе чувал, може би си бе представял как тя му казва: " Победих
те, благодаря ти че игра честно, искам те отново ". Отново се сети за единствения път, когато я беше чул да казва с човешки глас " Благодаря ти ". Спомни си момента, видя как пуска поредната пъстърва..., отново чу, сякаш бе тогава... сякаш...
Повдигна поглед, изправи се и смело тръгна на горе по течението, където отново започна да мята. Усещаше че му е сърдита за това му дълго отсъствие, не знаеше ще му благодари ли, за това че бе дошъл да я види, да я погали с ръка при пускането на поредната мятаща
се рибка.
Сменяше блесна след блесна, воблер след воблер, но реката беше безмълвна, студена, непрозрачна. Върна се на първият си избор и почти веднага усети отривистия, рязък удар на големия, който веднага се опита да използва течението, заставайки му ерпендикулярно.Пулсът биеше лудо, той леко го подведе към брега и към себе си. Кленът не спираше безкомпромисните си удари върху куката и ги нанасяше един след друг. Силата или чувството самосъхранение не те оставя да
мислиш, единствената ти мисъл и цел е "спасение, спасение, по- далеч". След кратка борба той видя проблясъците на обръщащата се риба и в следващия момент се наведе и взе внимателно студеното му тяло в ръце. Ето че тя не му бе устояла,бе го приела отново за пореден път, или може би го изкушаваше, може би тя самата не знаеше какво да мисли за него и се питаше : " ТОВА ЛИ Е,
ТОЙ ЛИ Е, СЪЩИЯ ЛИ Е? ".
Широка усмивка се разля първо в очите му, след това озари цялото му лице, той гледаше рибата, гледаше ярко червените и перки и беше щастлив... Обърна гръб на реката и я видя, умихната
срещу него, леко подтичквайки с пуснат фотоапарат и въпросът сам изплува " ТОВА ЛИ Е? ". Тя го
виждаше за първи път такъв и искаше да го гледа, искаше да го снима, искаше да го запечати завинаги, може би не само в
фотоапарата. Излезна от унеса подсетен от клена, който раздвижи стегнатото си тяло и тежко тупна в таз есенната шума. Взе внимателно в ръце подскачащата риба и леко я потопи, приплъзна я няколко пъти напред- назад и я пусна, засилвайки я към вътрешността на вира. Тя пое неговия тласък и раздвижи бавно перки, сякаш все още невярваща, несигурна в сободата си, а той сякаш
чу от ромона на реката " ТОВА Е, ТОЙ Е, СЪЩИЯТ Е ", леко се извърна назад и видя лицето й, все така усмихнато и щастливо.
Вълнуваше се докато чакаше да чуе звъненето на телефона си, който би трябвало да го събуди. Остави го да писне съвсем леко и го спря, после с нежна целувка събуди жената до себе си и каза:
- Време е!
Тя сякаш не бе искала да чуе нищо друго, стана протягайки стегнатото си тяло, а той останал под топлота завивка в лек унес я наблюдаваше. Наблюдаваше тялото и, лицето и, колко пъти ги бе виждал, бе докосвал и всеки път откриваше или преоткриваше нещо ново. В главата му премина ясна мисъл, ясен въпрос който не си бе задавал последните 5-6 години:
" ТОВА ЛИ Е, ТОВА ЛИ Е ".
Стана, нежно погали засмяното и лице и бързо започна да се облича. Много време не му трябваше за да се приведе в бойна готовност, не бе ходил на тази река повече от 2 години.
Видя я тежка и бавна, на места бяла. Не искаше да отделя очи от нея, искаше да я разбере от пръв поглед, но с периферното си зрение забеляза знак предупреждаващ го за поредния опасен завой.
Цялата група нямаше търпени да заметне въдици в очакване на рибите които бяха виждали, който той изсипваше от цифровия си живарник. Когато накрая колата намали и спря в неравната
почва всички бяха загубили търпение. Доката смени удобните за шофиране обувки с ботуши, никой не се виждаше на хоризонта, всички бяха долу в ниското, а той само я чуваше. Велика беше, ето я, последна крачка и тя отново се разкри пред него, силна, неустоима. Обхвана я с поглед и голяма усмивка се разля по небръснатото му лице, колко познати места, колко познати тръпки и спомени се явяваха в главата му от всеки камък, от всеки вир, колко бе красиво
и шарено, колко бе щастлив.
Бързо сложи любимия си кленски воблер и започна леко да замята в промененото в този участък корито на реката. Чук- усети първият удар и леко засече рибката, която бурно започна да се мята, сякаш крещеше с все сила на " майката река ": " спаси ме ". В следващия миг утихна в ръцете му и не знаеше какво да очаква. Усети лек гъдел по перките и в след това водата.
Беше кленче около педя, което той освободи внимателно и пусна обратно, а то все още младо, наперено, уплашено запраши бързо навътре към сигурната защита на дълбочината. Лека усмивка се разля на лицето му, той вече бе забравил всички наоколо, беше само с нея, за нея бе дошъл. Велико бе това чувство да се надлъгваш с природата..., колко пъти тя го бе надхитряла, колко пъти бе разбирал, бе чувал, може би си бе представял как тя му казва: " Победих
те, благодаря ти че игра честно, искам те отново ". Отново се сети за единствения път, когато я беше чул да казва с човешки глас " Благодаря ти ". Спомни си момента, видя как пуска поредната пъстърва..., отново чу, сякаш бе тогава... сякаш...
Повдигна поглед, изправи се и смело тръгна на горе по течението, където отново започна да мята. Усещаше че му е сърдита за това му дълго отсъствие, не знаеше ще му благодари ли, за това че бе дошъл да я види, да я погали с ръка при пускането на поредната мятаща
се рибка.
Сменяше блесна след блесна, воблер след воблер, но реката беше безмълвна, студена, непрозрачна. Върна се на първият си избор и почти веднага усети отривистия, рязък удар на големия, който веднага се опита да използва течението, заставайки му ерпендикулярно.Пулсът биеше лудо, той леко го подведе към брега и към себе си. Кленът не спираше безкомпромисните си удари върху куката и ги нанасяше един след друг. Силата или чувството самосъхранение не те оставя да
мислиш, единствената ти мисъл и цел е "спасение, спасение, по- далеч". След кратка борба той видя проблясъците на обръщащата се риба и в следващия момент се наведе и взе внимателно студеното му тяло в ръце. Ето че тя не му бе устояла,бе го приела отново за пореден път, или може би го изкушаваше, може би тя самата не знаеше какво да мисли за него и се питаше : " ТОВА ЛИ Е,
ТОЙ ЛИ Е, СЪЩИЯ ЛИ Е? ".
Широка усмивка се разля първо в очите му, след това озари цялото му лице, той гледаше рибата, гледаше ярко червените и перки и беше щастлив... Обърна гръб на реката и я видя, умихната
срещу него, леко подтичквайки с пуснат фотоапарат и въпросът сам изплува " ТОВА ЛИ Е? ". Тя го
виждаше за първи път такъв и искаше да го гледа, искаше да го снима, искаше да го запечати завинаги, може би не само в
фотоапарата. Излезна от унеса подсетен от клена, който раздвижи стегнатото си тяло и тежко тупна в таз есенната шума. Взе внимателно в ръце подскачащата риба и леко я потопи, приплъзна я няколко пъти напред- назад и я пусна, засилвайки я към вътрешността на вира. Тя пое неговия тласък и раздвижи бавно перки, сякаш все още невярваща, несигурна в сободата си, а той сякаш
чу от ромона на реката " ТОВА Е, ТОЙ Е, СЪЩИЯТ Е ", леко се извърна назад и видя лицето й, все така усмихнато и щастливо.
- Marco Polo
- Мнения: 10196
- Регистриран на: Пон Яну 29, 2007 14:40
- Риболов: Желязо, пластмаса и най-вече дървоТО! :D
- Местоположение: София
- получил Браво: 12 пъти
- Обратна връзка:
-
- Мнения: 263
- Регистриран на: Чет Ное 02, 2006 20:22
- Местоположение: Sofia
- получил Браво: 1 път
- Обратна връзка:
Приятелю,
въпреки че звучи леко фамилиарно, позволи ми да те наричам така!
Да прочета разказа ти бе удоволствие за мен! А и фактът, че си имал смелостта да го споделиш с такава голяма и рознородна аудитория го превръща в достоен за поздравления опит!
И, ако позволиш, остави сравненията и съмненията настрана- дори Хемингуей, и то на стари години, си е пръснал черепа с ловна пушка- поради много причини, една от които е, че се е съмнявал в таланта си...
Не сравнявай- продължавай!(Е, това прозвуча малко...)
Успех!
П.С. Имаш ЛС!
въпреки че звучи леко фамилиарно, позволи ми да те наричам така!
Да прочета разказа ти бе удоволствие за мен! А и фактът, че си имал смелостта да го споделиш с такава голяма и рознородна аудитория го превръща в достоен за поздравления опит!
И, ако позволиш, остави сравненията и съмненията настрана- дори Хемингуей, и то на стари години, си е пръснал черепа с ловна пушка- поради много причини, една от които е, че се е съмнявал в таланта си...
Не сравнявай- продължавай!(Е, това прозвуча малко...)
Успех!
П.С. Имаш ЛС!
Единственото извинение на господ е, че не съществува!!
-----------------------------------------------------
"Расовият клитор трябва да е като кобургски нос!"- обобщи Жан-Пиер
-----------------------------------------------------
"Расовият клитор трябва да е като кобургски нос!"- обобщи Жан-Пиер
- райчо китов
- Мнения: 1273
- Регистриран на: Пон Дек 19, 2005 18:57
- Обратна връзка: