ДИНГО

- Рибата прясна ли е?
- Не знам, аз съм тук от три месеца.
nanga
Мнения: 263
Регистриран на: Чет Ное 02, 2006 20:22
Местоположение: Sofia
получил Браво: 1 път
Обратна връзка:

ДИНГО

Мнение от nanga »

Фаровете на преминаващите коли пронизваха студения дъжд като прожектори, превръщайки отделните капки в цели, непрекъснати струи. Някой майстор горе усилено заваряваше, защото светкавиците проблясваха начесто, хвърляйки сивосинкава светлина върху сградите по „Цариградско”, и осветяваха сгушените фигури на рехавите несретници по спирките, чакащи последните курсове на градския транспорт.
Потръпнах за пореден път от студената влага, вдигнах по- високо яката на грейката, и слязох от маршрутката- поредният несретник, джапащ в мръсната вода във вечер, в която нормалните хора са или по домовете си, или са седнали в някое топло заведение.
„Нормалните хора”...Отново се замислих над тая квалификация, докато се опитвах да избирам по- плитките локви. Хората са като колите- няма перфектни, на всяка нещо й хлопа. Така че всеки си е чалнат по своему, на някой просто му отказва ръчната в един момент, скача в дерето и евентуално получава пет минути слава. Ами аз от кои съм тогава, на мен какво ми хлопа? И чакай-чакай, къде ли го чух за това последно?! А, да, по време на предишната лекция по „Статистика”, когато доцентката с отегчен и школуван тон произнесе: „Колеги, съгласно кривата на Гаусовото разпределение, в представителна извадка за средностатистически се приемат 68% от анкетираните, при допустима грешка от плюс-минус 2 %. Сега да преминем на другата тема...” И мина дъската с гъба, изпращайки останалите 32% в кофата с мръсна вода...
На кръстовището на „Витошка” и „Алабин” ме посрещнаха всички ветрове на света- всеки от тях ме блъскаше с безброй мокри и мръсни ръце, като шайка нахални, дрипави просяци.
Някъде на покрива на Търговския дом бясно тракаше откачена ламарина. С един последен скок над потоците кална вода нахълтах в безистена, въздъхнах облекчено и протегнах ръка към дръжката на вратата на денонощното магазинче за алкохол и цигари. Още преди да я докосна, тя се отвори:
- Аре, бе пак те чакам, писна ми от тебе!- гласът на Мравояда достигна до мен някак приглушено.- Знам, че сега ше каеш „ма шефе, ма времето”... Еби го времето, имаме уговорка в единайсет да си тука!
- О`кей, шефе, прав си, сори!- отговорих, и започнах да свалям прогизналата грейка, която тежеше точно 150 килограма.
- Имаш трийсет лева на дребни, утре в осем идва Мариян, да му отчетеш касата, и другия път нема да те чакам- удрям ключа и си чао! Нещо друго?!- погледите ни се срещнаха. Тоя ми говореше през шала и беше напълно опакован за излизане навън, явно доста бях закъснял.
Не ми се обясняваше повече, а и нямаше смисъл. Исках само да ми се разкара от главата.
- Нищо шефе, всичко е ток!
На Мравояда му се прииска да каже още нещо, но изглежда мисълта, че преди да се прибере в къщи, трябва да премине през половин сговнясана София, го накара да побърза. С едно прощално и неразбираемо изломотване той излезе, и ме остави в компанията на радиото, тракащата на покрива ламарина и редиците бутилки.
Не знаех кой му беше дал прякора, но му пасваше идеално: тесни рамене, триизмерно разширение в кръста, продълговато лице, увенчано с малки, тъжни очи и въздълъг, леко провиснал и сякаш вечно душещ нос. За да изправи линията, ходеше с широки, размъкнати дрехи и си беше пуснал дълга коса и брада а-ла „ ранно, друсано хипи”. Да сравниш Стоил с мравояд беше като да наложиш емблемата на „Рено” върху женска вагина.
И адски се радваше на обръщението „шефе”. Държеше на това, въпреки че никога не го беше поставял като условие в общуването. В редките случаи, когато му отчитах голям оборот, придружен от често „шефе”, изражението му ставаше като на клошар, комуто нагласена манекенка прави свирка на публично място.
Протегнах се към копчето за станцийте на радиото и се опитах да намеря нещо по- малко дразнещо. Не успях, и го оставих тихо да пращи- звукът по някакъв странен начин идеално пасваше на природната вакханлия отвън и на собственото ми настроение в момента. Приготвих си една по- слабо кървяща Мери ( повечко водка, по- малко доматен сок ), проверих дали вратата е заключена и седнах на стола. С няколко бързи глътки пресуших чашата, замезвайки с цигара. Станах и си забърках още едно, този път по- слабо. Ако въобще нещо ме кефеше в тая работа, то това бяха именно тези първи няколко часа, в които все още не ми се спеше, и можех спокойно да се насладя на собствената си компания.
Вече два месеца, през вечер, идвах в тоя безистен. Заради мангизите, естествено, понеже социалната стипендия от университета стигаше колкото за цигари плюс две седмици ядене в „Мензата”. Поемах само нощни смени, тъй като сесията беше започнала, и разчитах да мога на спокойствие да чета. Нещо не се получаваше, но пък и това не ме тревожеше особено: когато всеки ден тълпи от демонстранти минават през центъра на града, крещейки лозунги против правителството и оставяйки след себе си купчини от разскъсани плакати и изгорели гуми, да се тревожиш за такива банални неща беше някак перверзно. Никога не бях успявал да се разтворя в тълпата до степен на това да загубя самоличността си, но нямаше как да се предпазя от тази енергия на масите, която, преминавайки през теб, предизвика усещане за съдбовност, хаос и несигурност.
Тихо почукване на вратата ме изкара от унеса. Станах, отворих и срещнах погледите на десетина опърпани, сополиви циганета, които започнаха да се надвикват, протягайки ми мръсни шепи с монети от всякакви валути и националности.
- Ш-ш-ш! Я по тихо, бе, един по един!- Опитах се да ги надвикам, и изглежда успях, защото млъкнаха. Побързах да използвам паузата:- Къде е Мима, а, ето те, сега ти ще ми кажеш кой какво иска, останалите да мълчат!
Мима беше тарторката. Някъде около 15- годишна, обикаляше стоянките на такситата и правеше свирки на бакшишите, впрочем не само, защото коремът й се издуваше под дрипите от напредналата бременност. Разбута останалите циганета, приближи се и с оня гърлен, специфичен говор занарежда:
- Здрасти, бате, са, исхаме пет кхафетъ, две коли, и едни четри фафли, от ония, сините, дай неколко! Ет ти точно пари!- освен че беше най- голямата, тя и единствена можеше да смята. Подозирах, че им е нещо като групов отговорник, защото винаги говореше от името на всички.
- Добре, стойте тука, и да не барате нищо, че....- не довърших заплахата, отправена по навик. За тези два месеца и поне от моя смяна, не бяха откраднали нищо.
Влязох, и след няколко минути се върнах, подавайки им поръчката. Мигом я грабнаха, и започнаха да се карат на техния си език кое за кого е точно.
Тарторката ми изсипа парите в шепата, и ми се усмихна, разкривайки няколкото си липсващи предни зъби. Закачаше се, знаех какво следва.
- Мерси, бате, ако искаш една сфирка за тебе праим, без пари, щот си приятел и си убаф!
- А, не, не- аре, бегайте, другия път!- това се повтаряше всеки път, беше се превърнало в нещо като задължителен сценарий.
Цялата им шайка тръгна към изхода на безистена, без да спира да се кара, оставяки след себе си мириса на кафе и вонята на немити с месеци тела. Остана само оня дребосък.
- Ей, Динго, ела тука, влизай!- малкия се приближи, мина през вратата и остана прав до нея. Влязох след него и затворих.
- Какво искаш?- попитах го, знаейки, че няма да получа отговор. Както и очаквах, цигането мълчеше.
Направих му чай, и му подадох един шоколад. Без да бърза, то внимателно го пое, разтвори опаковката и бавно започна да отчупва малки парчета. Господи, какви мръсни ръце имаше!
Не знам защо, изпитвах някаква симпатия към него. Може би защото беше един такъв мълчалив, свит и ненатрапчив. Въпреки че никога не се буташе напред като останалите, ми изглеждаше някак... съсредоточен и уверен. Едва ли беше на повече от осем, и поне аз не го бях чул говори. За себе си го бях кръстил „Динго”, заради изражението на лицето и шарещите, любопитни очи, които прикрито се стрелкаха насам- натам. Приличаше ми на диво кутре и през деня просеше до стълбището на Съдебната палата.
Изяде половината от шоколада, старателно зави другата половина и я пъхна някъде в дрехите си. После, както винаги, бръкна в джоба и извади свито юмруче. Подаде ръката си към мен, разтвори я и ме погледна. Истинско, диво кутре. Както винаги, бутнах дланта му леко и настрани, и му казах:
- От тебе- не!
Динго прибра парите, стисна пластмасовата чаша с чай в двете си ръце, бутна с рамо вратата, и без да се обърне, излезе.
Заключих отново вратата и се върнах обратно на стола. Бурята навън като че ли утихваше, даже ламарината спря да хлопа. Някъде в далечината издрънча трамвай. Забърках си едно по- силно и чисто кафе, и го прокарах с няколко цигари, докато чаках изтекат и последните два часа от смяната.
Мариян дойде да ме смени и отвори вратата, използвайки собствения си ключ, вместо да почука. Влезе, шумно тропайки с крака, и започна да се разсъблича, коментирайки колко е студено времето. Станах да приготвя кафе и за него. Той пое подадената чаша, отпи със сърбане малка глътка, и без да ме поглежда, проговори:
- Здрасти... Снощи Мравояда ми се обади, и каза да ти предам, че днеска си взимаш надницата и сдаваш... Нещо си го ядосал, вземи 20 лв.от касата, и т`ва е... Сори, нищо не мога да направя, пич, знаеш го какъв е!
Знаех всичко много добре, знаех и това, че Мариян никога няма да оспори каквото и да е решение на Стоил. Не че беше лош, просто принципа му беше „моето си е мое, а чуждото...”
- Еми айде лека работа тогава, не се коси, аз ше се оправя- отговорих, и бръкнах в чекмеджето с парите. Взех двайсетачка на дребни, облякох се и си тръгнах. Деба и тъпата работа, деба и тъпите кинти, все пак разчитах на тях...
Денят започваше устремно, както всеки друг делничен ден от седмицата. Застанах на входа на безистена и се загледах в забързани минувачи, които щъкаха насам- натам. На пръв поглед изглеждаха хаотични, но всеки от тях сигурно си имаше някаква непосредствена цел, която в собствените му очи го правеше важен и различен. Аз нямах.
Внезапно погледът ми се спря на малка фигура от отсрещния тротоар, която бавно разкъса някакъв кашон, разстла го до стъпалата на Съдебната палата, приседна и постави малка кутия пред себе си. Пресякох улицата, и се приближих.
- Динго, здрасти, бе- почваме работа, а?!- цигането вдигна поглед, и за първи път видях лицето му на дневна светлина. Черно от напластената мръсотия, със следи от лепило около носа и устата. И с живи, любопитни очи. Малко, диво кутре.
Импулсивно бръкнах в джоба, извадих няколко дребни банкноти, и без да ги броя, ги пуснах в кутията. Изправих се, направих две крачки, и се огледах, за да пресека обратно улицата. В този миг ме настигна тихият му глас:
- От тебе- не!
Спрях и се обърнах, не повярвал на ушите си. Динго седеше върху разкъсания кашон, и протягаше отворената си длан, на която лежаха моите пари. Беше навел невъзможно обраслата си глава, и гледаше в земята. „ Сигурно е пълен с въшки”- мярна ми се абсурдната мисъл. Въобще не знаех какво да му кажа, взех обратно парите, натъпках ги в джоба, и трескаво замахах на приближаващата маршрутка.
......................................................................................................................................................
Месец по късно, на изпита по „Статистика”, се падна темата за Гаусовото разпределение. Написах, че съм анкетирал един представител на 32-та процента, и разказах за Динго.

Скъсаха ме.

================================КРАЙ==============================
Единственото извинение на господ е, че не съществува!!
-----------------------------------------------------
"Расовият клитор трябва да е като кобургски нос!"- обобщи Жан-Пиер
Бат Стан
Мнения: 10820
Регистриран на: Пет Дек 17, 2004 0:21
Местоположение: при пъстървите на Станкови бараки
дал Браво: 5 пъти
получил Браво: 58 пъти
Обратна връзка:

Мнение от Бат Стан »

Уфффф, покъртителен неореализъм.
Клуб по спортен риболов "Балканка"
Публикувай отговор

Обратно към “Забавни рибарски лакърдии”