Около девет часа цъфнахме на реката с градския Петьо, където веднага забелязахме усилено присъствие. Всички колеги, които срещнахме, бяха позитивно настроени, честитихме си и поехме „накъдето ни видят очите”, както гласеше онзи естраден шлагер. Естествено, имаше и леко смущаващи моменти – някой упорито бе „поработил” върху речното корито – крайбрежната растителност бе осечена и хвърлена във водата, а брега на някои перспективни места – срутен…
Засилих се като Годзила на път за Токио, за да преваря конкуренцията на един бързей, радвал ме при предни разходки и започнах да подрънквам нимфите по дъното. Реката в този участък беше прекрасно обрасла и късанията не закъсняха, което бе меко казано досадно в тези моменти на избуяли от въздържание въжделения. След около час и половин съвестно „драскане” и спазматично придвижване срещу течението, равносметката беше едно сторване и двадесетина мухи разход, което обаче бе далеко от предни подобни постижения. Реших да прецапам до другия бряг, където имаше доста удобни места, както подобава на всеки друг бряг. Тук обаче брега бе толкова плътно „окосмен”, че предвижването бе истинска мъка, дори за Мухарски бог, освен ако предвидливо не се е снабдил с огнехвъргачка или поне храсторез. С триста зора успях да изпъпля двадесетина линейни метра, напълних единия ботуш, след като смело скочих в привидно плитката вода и риболова се върна в спокойно русло, ако изключим присъщото вече късане на мухи и жива плът от тръни и бодли. По някое време по отсреещния бряг мина любезен и културен човек от клуб „Балканка”, с когото си поприказвах с удоволствие.
Около дванадесет часа, риба не познал, тръгнах през драките назад към мястото на срещата. За финал реших да обловя отново бързея до пътеката, прекарах новлидер през водачите, сложих две мухи(бяха останали някъде на драките по пътя), грациозно се позиционирах в талвега и пристъпих към лебедовата си песен. Още на първото извозване усетих някакъв дефицит, които отначало не успях да идентифицирам. Две хвърляния по-късно огледах въдицата озадачено и открих, че половината липсва. Отначало гледах умно, без да осъзная какво точно става, а после ми стана смешно. Нямаше какво да се прави – наложи се да направя още няколко спазматични тигела из драките напред-назад, щурайки се хаотично и безрезултатно напред-назад като браунова частица. Петьо също се хвърли жертвоготовно и безрезултатно в драките. Открихме си ушите, а е възможно просто да се е разхлабила от постоянното почукване по клонките и да е паднала в реката, където я бях натопил, докато подготвях лидера. Знам, че Панега е харизматична река, което взема от всеки по нещо, но някак си мислех, че след като преди години и „връчих” кутия воблери, съм внесъл лептата си. А може би това приятелска закачка между двама богове – Речния и Мухарския, но пък малките подаръци крепят голямото приятелство, както е казал Русо. Със смесени чувства сложих край на спасителната акция и се отправихме към мястото на срещата.
За прекарването там ще кажа, че мина неусетно в компанията на стари и нови приятели – атмосферата бе страхотна. Благодаря на всички за прекрасните емоции! Скари като жертвеници вдигаха пушек да небесата и не сварваха да поемат неспиращия наплив от нови и нови мръвки, които постъпваха с конвейрно темпо. Васко и Тончо изнесоха цялата нечовешка тежест от този огнен процес на плещите си и се покриха със слава, а ние – с мазнина…
За финал минахме през рибарника, за да уважим празника органолептично. Тук Петьо от Варна полови добре на канала, а ние с адаша му влязохме в ролята на зрители и кинематографи. Петьо хвана страхотна пъстърва с едри черни точки и цели, здрави перки в долната част на канала – явно бе влязла от реката.
Та това е, скъпи приятели – благодаря ви още веднъж за приятното прекарване! При положение, че света не свърши, ще чакам с нетърпение следващото събитие!
