Навлъгнал пролетен пуризъм
Публикувано на: Пон Апр 06, 2015 21:13
Kу-ку, мили приятели, другари, колоси, корифеи, ерудити, херострати, пигналиони, претенциозни и непретенциозни корсриболовци! Скубете ли? Аз, за срамотиите, не бях скубал на поплавък от има-няма две години, но днес звездите се подредиха по подходящ начин и сварих да заметна, колкото да си припомня обсебващата сладост на това занимание…
Общо взето първоначалната идея, изкристализирала още в средата на седмицата, бе да направим един поливалентен риболов в колектив от двама изтъкнати мухари, единия от които смяташе да лови на мач и фидер, а другия(разбирайте пренезначителната ми, но нелишена от суета особа) – на спининг и тук-там други работи евентуално. Няма да ви казвам какви надежди изтляха със неумолимото скапване на времето, ударното източване на язовирите и превръщането на реките в боза… След акумулирането на всички тези катаклизми, в последния момент съкрушени решихме да посетим едно платено гьолче, за което се носеха непотвърдени слухове, визиращи средни, но гъсти каракуди и редки, но едри костури…
За капак в събота заваля, температурите се сгромолясаха и в неделя сутрин потеглихме в минорно настроение и недоизказани надежди ако не друго, поне дъжда да намалее, за да не се мокрим прекомерно(риба никой не мислеше, че ще хване така или иначе). Трябва да призная, че унилото време напълно импонираше на тягостното носене на легени, и сита и прочие утвар. Накрая падна голямо обикаляне, докато намерим лелеяния апокрифния водоем. Всъщност оказа се, че това е познат от близкото минало гьол, някак сменил статута си, подобренията по който след арендоването се изчерпваха с ограда от ръждясала, изтумбена мрежа, очевидно страдаща от тежка херния и помпозен портал, довлечен от отсрещния изоставен обор. Парадният вход бе щедро окичен от всевъзможни табели, които уведомяваха евентуалния потребител, че обекта се охранява от зло куче(с големината на таралеж и също толкова свирепо), зимното работно време е от 08.00 – 17.00 часа, нарушителите на обществения ред се глобяват 20 лева, посетителите задължително ползват прилежащата тоалетна и прочие регламентиращи вътрешния ред условия. След петнадесет минути четене, съчетани с музициране на автомобилен клаксон, най-сетне от намиращия се в състояние на полуразпад фургон се изхлузи субект, който нададе полифоничен звук, достоен за Годзила, ако същата бе страдала от хемороиди. Цялата същност на сцената силно напомняше библейския пасаж с възкресението на Лазар, с дребното уточнение, че Лазар е изглеждал по-спретнато в напреднал процес на разложение, и след още петнадесет минути безрезултатни опити да му обясним, че някой желае да даде пари, за да се възползва от съмнителните комерсиални достойнства на обекта(и евентуално тоалетната), като при това стриктно спазва зимното работно време и обществения ред, решихме да търсим алтернативи под усилващия се дъжд. Междувременно язовирния пигмейския Цербер, който след като се изпусна при приближаването ни, се завря под фургона, откъдето надаваше вой, предизвикващ усещането, че го дерат жив и това навяваше допълнителна тягост в минорно сивата и без това картина…
След като стана ясно, че платежоспособното търсене и предлагане няма да се срещнат, напук на класическата икономическа теория, ни остана да изгазим калта обратно до каляската и да търсим алтернативи. Междувременно за да всеят допълнителен драматизъм и обреченост, режещия вятър и дъжда се засилиха, а това предизвика известни душевни колизии в душата ми, която меко казано все по реално изразяваше предимствата на неделното излежаване.
Единственото място, което се яви пристан на повяхналите(или по-точно навлъгналите в случая) въжделения бе река Росица в столицата на тиквата. При пристигането се оказа обаче, че по иначе изпълнения с хора бряг няма жива душа – нещо, което аз лично усетих като ледена ръка, която бавно не неумолимо пълзи към слабините ми и бе категорична индикация за ситуацията. Така или иначе времето вече бе стигнало обяд, което обезсмисляше и пълноценната следобедна дрямка и с обречеността на християнски мъченици решихме да разгъваме. В този момент облаците не издържаха на горестната гледка, която представлявахме и се разридаха съвсем неудържимо, което направи безпредметна нуждата от овлажняване на захранката. Падна голямо търсене на рохкава пръст в крайречния мочур, докато около час по-късно открих, че съм стъпил на една къртичина…
Реката беше брутална – нивото бе сигурно метър по-високо, ледена като душата на съдия изпълнител и с леко кафеникав цвят. В пристъп на здравомислие решихме да ловим край брега, където течението бе по-бавно. Верен на пуризма, който извира от мен, започнах с плувка 0.75гр.(„Колмик Джоли”). След около половин час проби, по време на които установих, че пинката се носи по самата повърхност, махайки докато минава покрай мен, минах директно на два грама, при което сякаш нещата влязоха в ритъм, като се има предвид, че започнах да изтичам осезаемо по-бавно. Всичко се изчерпваше с изтичането и давенето на италиански червеи с байтдропера – занимание, в което открих неподправен чар и пристан на утеха. Междувременно забравих да кажа, че ловях с топсета на гьостерицата, пряко сили на три метра. Докато се дивях на перфектното(според мен) изтичане, закачих нещо на дъното, след което скъсах, но пък за сметка на това установих, че явно се намирам в близост до дъното. Направих нова линия с повод 0.08, основна линия 0.11 и кукичка 18 номер, боднах садистично една италианска пинка, от която извираше невинност, и заметнах отново с последната двуграмова плувка.
Кълването последва неестествено, сякаш го видях през мътното дъно на счупена бутилка. Дръпнах рязко, да не кажа истерично и измъкнах огромен уклей, който пулсираше във въздуха като парче оживяло сребро. Няма да ви казвам какво е усещането да го измъкнеш с трите секции на топеста, на които верен на непреходната естетика бях монтирал жило с връхче 0.6 мм. Особено в такъв драматичен момент, когато цялата природа бе съзливо подмокрена. В този момент цялата вселена се сви до една абстрактна точка и всичко останало, дори и противното време изгуби елементарния си смисъл.
Постепенно и напук на всичко, работата потръгна – покрай едрите уклеи започнаха да излизат приятни изприщени бабушки, които очевидно се бяха изнесли от язовира в очакване на предстоящия пролетен групов секс. Всички рибки се придържаха в крайбрежната зона, на границата със силното течение, където кълванетата следваха мудно, но категорично. Рибките обаче искаха постоянно хранене и ако през няколко минути не хвърляхме стиска храна или дропер с червеи, кълванетата се разреждаха до пълно изчезване. Междувременно моя скъп съриболовник и втори на-велик мухар в Габровска селищна система поскубваше бабушки на фидер, като при него бройките бяха по-малко, но осезаемо по-едри.
Еуфоричното ни поведение не остана в тайна от местен индивид от индийски произход, който се материализира сякаш от нищото, клекна зад нас в стойка „гаргоил” с алчен поглед следеше случващото се. Сега „случващо се” е силно казано,без да коментираме, че времето се скапа окончателно, духна леден вятър, носа ми протече синхронно и се обадиха разни старчески болежки, така че около половин час по-късно(след неуспешен, както винаги, опит да се заключа) бе ознаменуван края на мероприятието. Изнервен дръпнах рязко, провесих плувката на близкия върбалак, растящ там специално за тази цел, и с това скромно жертвоприношение към речния бог дадохме поле за изява на упоменатия вече индивид, който вече бе изпаднал в резонанс от вълнение и мерак. Същия с вещината на вълшебник измъкна телескопче, на което висеше със страшна сила скобрджийска плувка по местен патент с големината на малко вретено и я изплющя точно на моето място. С известно злорадство трябва да ви кажа, че в последвалия половин час прибиране( под влияние на природните стихии) не хвана нищо, ако изключим вече споменатата плачеща върба, която съм убеден, че в този момент хихикаше ехидно. За финал изсипах рибоците в легена за кратка фотосесия и отбиране на уклея, който бе обречен на изпържване със „Загорка Ретро”, а бабушките като мои любимки бяха помилвани. Този акт съкруши и без това съсипания от загубата на безценното си ром, който си тръгна без да предприеме последващи опити за спасението му.
Та това е за момента, скъпи приятели – тези дни ще ви разкажа епичен разказ за тазсъботния риболов, коварството на близалките, страданията на застаряващия Вертер и триумфа на човешкия дух…
p.s. Интерфейсът на snimka.bg е невероятен - докато се борих с него искрено се зарадвах, че лошото време и началното безрибие ме спряха да направя повече снимки...
Общо взето първоначалната идея, изкристализирала още в средата на седмицата, бе да направим един поливалентен риболов в колектив от двама изтъкнати мухари, единия от които смяташе да лови на мач и фидер, а другия(разбирайте пренезначителната ми, но нелишена от суета особа) – на спининг и тук-там други работи евентуално. Няма да ви казвам какви надежди изтляха със неумолимото скапване на времето, ударното източване на язовирите и превръщането на реките в боза… След акумулирането на всички тези катаклизми, в последния момент съкрушени решихме да посетим едно платено гьолче, за което се носеха непотвърдени слухове, визиращи средни, но гъсти каракуди и редки, но едри костури…
За капак в събота заваля, температурите се сгромолясаха и в неделя сутрин потеглихме в минорно настроение и недоизказани надежди ако не друго, поне дъжда да намалее, за да не се мокрим прекомерно(риба никой не мислеше, че ще хване така или иначе). Трябва да призная, че унилото време напълно импонираше на тягостното носене на легени, и сита и прочие утвар. Накрая падна голямо обикаляне, докато намерим лелеяния апокрифния водоем. Всъщност оказа се, че това е познат от близкото минало гьол, някак сменил статута си, подобренията по който след арендоването се изчерпваха с ограда от ръждясала, изтумбена мрежа, очевидно страдаща от тежка херния и помпозен портал, довлечен от отсрещния изоставен обор. Парадният вход бе щедро окичен от всевъзможни табели, които уведомяваха евентуалния потребител, че обекта се охранява от зло куче(с големината на таралеж и също толкова свирепо), зимното работно време е от 08.00 – 17.00 часа, нарушителите на обществения ред се глобяват 20 лева, посетителите задължително ползват прилежащата тоалетна и прочие регламентиращи вътрешния ред условия. След петнадесет минути четене, съчетани с музициране на автомобилен клаксон, най-сетне от намиращия се в състояние на полуразпад фургон се изхлузи субект, който нададе полифоничен звук, достоен за Годзила, ако същата бе страдала от хемороиди. Цялата същност на сцената силно напомняше библейския пасаж с възкресението на Лазар, с дребното уточнение, че Лазар е изглеждал по-спретнато в напреднал процес на разложение, и след още петнадесет минути безрезултатни опити да му обясним, че някой желае да даде пари, за да се възползва от съмнителните комерсиални достойнства на обекта(и евентуално тоалетната), като при това стриктно спазва зимното работно време и обществения ред, решихме да търсим алтернативи под усилващия се дъжд. Междувременно язовирния пигмейския Цербер, който след като се изпусна при приближаването ни, се завря под фургона, откъдето надаваше вой, предизвикващ усещането, че го дерат жив и това навяваше допълнителна тягост в минорно сивата и без това картина…
След като стана ясно, че платежоспособното търсене и предлагане няма да се срещнат, напук на класическата икономическа теория, ни остана да изгазим калта обратно до каляската и да търсим алтернативи. Междувременно за да всеят допълнителен драматизъм и обреченост, режещия вятър и дъжда се засилиха, а това предизвика известни душевни колизии в душата ми, която меко казано все по реално изразяваше предимствата на неделното излежаване.
Единственото място, което се яви пристан на повяхналите(или по-точно навлъгналите в случая) въжделения бе река Росица в столицата на тиквата. При пристигането се оказа обаче, че по иначе изпълнения с хора бряг няма жива душа – нещо, което аз лично усетих като ледена ръка, която бавно не неумолимо пълзи към слабините ми и бе категорична индикация за ситуацията. Така или иначе времето вече бе стигнало обяд, което обезсмисляше и пълноценната следобедна дрямка и с обречеността на християнски мъченици решихме да разгъваме. В този момент облаците не издържаха на горестната гледка, която представлявахме и се разридаха съвсем неудържимо, което направи безпредметна нуждата от овлажняване на захранката. Падна голямо търсене на рохкава пръст в крайречния мочур, докато около час по-късно открих, че съм стъпил на една къртичина…
Реката беше брутална – нивото бе сигурно метър по-високо, ледена като душата на съдия изпълнител и с леко кафеникав цвят. В пристъп на здравомислие решихме да ловим край брега, където течението бе по-бавно. Верен на пуризма, който извира от мен, започнах с плувка 0.75гр.(„Колмик Джоли”). След около половин час проби, по време на които установих, че пинката се носи по самата повърхност, махайки докато минава покрай мен, минах директно на два грама, при което сякаш нещата влязоха в ритъм, като се има предвид, че започнах да изтичам осезаемо по-бавно. Всичко се изчерпваше с изтичането и давенето на италиански червеи с байтдропера – занимание, в което открих неподправен чар и пристан на утеха. Междувременно забравих да кажа, че ловях с топсета на гьостерицата, пряко сили на три метра. Докато се дивях на перфектното(според мен) изтичане, закачих нещо на дъното, след което скъсах, но пък за сметка на това установих, че явно се намирам в близост до дъното. Направих нова линия с повод 0.08, основна линия 0.11 и кукичка 18 номер, боднах садистично една италианска пинка, от която извираше невинност, и заметнах отново с последната двуграмова плувка.
Кълването последва неестествено, сякаш го видях през мътното дъно на счупена бутилка. Дръпнах рязко, да не кажа истерично и измъкнах огромен уклей, който пулсираше във въздуха като парче оживяло сребро. Няма да ви казвам какво е усещането да го измъкнеш с трите секции на топеста, на които верен на непреходната естетика бях монтирал жило с връхче 0.6 мм. Особено в такъв драматичен момент, когато цялата природа бе съзливо подмокрена. В този момент цялата вселена се сви до една абстрактна точка и всичко останало, дори и противното време изгуби елементарния си смисъл.
Постепенно и напук на всичко, работата потръгна – покрай едрите уклеи започнаха да излизат приятни изприщени бабушки, които очевидно се бяха изнесли от язовира в очакване на предстоящия пролетен групов секс. Всички рибки се придържаха в крайбрежната зона, на границата със силното течение, където кълванетата следваха мудно, но категорично. Рибките обаче искаха постоянно хранене и ако през няколко минути не хвърляхме стиска храна или дропер с червеи, кълванетата се разреждаха до пълно изчезване. Междувременно моя скъп съриболовник и втори на-велик мухар в Габровска селищна система поскубваше бабушки на фидер, като при него бройките бяха по-малко, но осезаемо по-едри.
Еуфоричното ни поведение не остана в тайна от местен индивид от индийски произход, който се материализира сякаш от нищото, клекна зад нас в стойка „гаргоил” с алчен поглед следеше случващото се. Сега „случващо се” е силно казано,без да коментираме, че времето се скапа окончателно, духна леден вятър, носа ми протече синхронно и се обадиха разни старчески болежки, така че около половин час по-късно(след неуспешен, както винаги, опит да се заключа) бе ознаменуван края на мероприятието. Изнервен дръпнах рязко, провесих плувката на близкия върбалак, растящ там специално за тази цел, и с това скромно жертвоприношение към речния бог дадохме поле за изява на упоменатия вече индивид, който вече бе изпаднал в резонанс от вълнение и мерак. Същия с вещината на вълшебник измъкна телескопче, на което висеше със страшна сила скобрджийска плувка по местен патент с големината на малко вретено и я изплющя точно на моето място. С известно злорадство трябва да ви кажа, че в последвалия половин час прибиране( под влияние на природните стихии) не хвана нищо, ако изключим вече споменатата плачеща върба, която съм убеден, че в този момент хихикаше ехидно. За финал изсипах рибоците в легена за кратка фотосесия и отбиране на уклея, който бе обречен на изпържване със „Загорка Ретро”, а бабушките като мои любимки бяха помилвани. Този акт съкруши и без това съсипания от загубата на безценното си ром, който си тръгна без да предприеме последващи опити за спасението му.
Та това е за момента, скъпи приятели – тези дни ще ви разкажа епичен разказ за тазсъботния риболов, коварството на близалките, страданията на застаряващия Вертер и триумфа на човешкия дух…
p.s. Интерфейсът на snimka.bg е невероятен - докато се борих с него искрено се зарадвах, че лошото време и началното безрибие ме спряха да направя повече снимки...
твоите и на Стефан разказите заслужават издаване на Книга в която аз лично бих помогнал Финансово за нейното издаване.
, Густо майнааа! Евала!
