Та накратко казано, след като се изваля цяла седмица, в неделя дъждът престана. Според мен времето не толкова прояви някакъв такт към хорските въжделения, а просто не му остана материал. Нашата скромна мухарска група съвсем естествено чакаше този момент в стойка „нисък старт”(планинските реки са като плавателни канали, при това кафяви, и аристократичните стилове ги няма хич) и някои други пози, и отпраши в нормални зори(те са отдалечени темпорално от ранни и ненормални зори с няколко часа, които трезвомислещия човек може да прекара в хоризонтално положение).
Пътят мина неусетно, тъй като така или иначе не бе особено дълъг(след митарството с къртичините от предния епизод отделихме няколко минути, за да натъпчем подобаващо количество материал от една поляна, префасонирана в къртиче строително изложение) и триумфално стигнахме до финалната дестинация с подобаващо обемни кошници надежди. Хора пак нямаше, реката бе с предното си ниво, но с перфектен синкаво-мазен цвят и това вля подобаващи надежди в скромните ни души, особено имайки предвид удачния резултат от предния риболов. За капак и времето бе прекрасно – грееше меко слънчице, съчетано с лек топъл ветрец, което обещаваше най-малко приятен престой на открито. Зелената трева(беше и много чисто) приятно галеше очите, миришеше на пролет – абе всички фактори за хубаво и успешно прекарване бяха налице. Избрах едно място като от списание, опънах с нетърпение сергията, почти умрял от мерак оджурках микстурите(„Джаксън” за бабушка с допълнително печен коноп, поразредена с глина) и заметнах в очакване скубането да започне незабавно.
Скубането не започна и един час по-късно. Този факт ме огорчи в значителна степен и дори удоволствието от даване на червеи с байтдопера не можа да прогони прокрадващите се опасения, все по-силно обаждайки се някъде в коремната ми област. Отдадох го на леката плувка, с която изтичах прекалено бързо(„Дренън Куадро” 2 гр.). Лошото бе, че верен на пуризма бях преценил, че по-големи не са ми нужни, та останах малко в небрано лозе. Все пак се самозалъгвах, че вероятно не е от плувката, тъй като никой наоколо не ловеше нищо, но прагматичния вътрешен глас ехидно ни в клин, ни в ръкав подмяташе, че вероятно нещата биха били и по-различни. ..
След още час не издържах на постоянните обаждания и отворих кутията, където открих(всъщност много добре знаех, че са там) три близалки „Кралусо Бъбъл”(като трите влъхви) с маса 3, 5 и чудовищните 7 грама(знам, че тук някои французки колеги ще изхихикат ехидно), Соломоновски избрах средната, а именно 5 грама, утежних я с оливетка, с дропери, отново търсих дъното, защото не се сетих да премеря дълбочината от предната линия, която при прибирането оплетох необратимо. Между другото точно тук открих смисъла на съществуването на сондата на „Стонфо” с маса 30 грама. До този момент мислех, че тя е създадена просто като апотеоз на консуматорското общество и илюстрация на артикулите, неподходящи за практическо използване. След като установих колко удачна е за бърза вода, някак вътрешно допуснах, че и близалка 30 грама би имала своето право на съществуване….
Като казах „близалка”, трябва да ви кажа, че с този сатансински артикул нещата отидоха съвсем наникъде. Нито започнах да изтичам по-бавно, нито успях да разбера как се води това нещо, нито кога е оптимално утежнено, нито дали кълве, или казано накратко, то си развяваше коня, а аз правех нефелни и смехотворни за страничния наблюдател опити да го респектирам в някаква степен. Между другото, с провесването на близалката дочух изпълнени със страхопочитание шушукания от двама мургави колеги вляво(също капо към упоменатия момент). Опитах се да си придам небрежно и изпълнено с компетентност излъчване, но след като този невъзпитан продукт на няколко пъти премина пред мен със стърчащ над водата кил, който мнително приех за среден пръст, а накрая сякаш напук тръгна срещу течението, го откъснах ядно и обявих плачливо, че тук няма риба. Останалата част от компанията напълно споделяше това виждане и очевидно нещата бяха стигнали дотам, че всички чакаха някой да каже, че „царят е гол”, след което единодушно бе решено да сменим дестинацията с яз. „Стамболийски” при втичалото на р. Росица. Смяната не мина съвсем безметежно – падна мъкнене на легени, стойки, сгъване на всевъзможни менажерии, но около обяд най-сетне бяхме в движение. Аз седях отзад, крепейки два легена и седнал в още един… Пътя е отвратителен,така че при пристигането бях опитал от захранката, а останалата част беше в пазвата ми.
При пристигането се оказа, че по брега няма жива душа(което вече знаем на какво мирише), тъй като народа отиваше директно на вливането на „Крапешкото дере, където обаче бе такава страшна навалица, че единодушно решихме да се капотираме в тишина и спокойствие. Открихме едно удобно и некално място, където имаше дълбочина около метър и нещо на десетина метра и го нарочихме за последен пристан. След като се стътрузихме по отвесния бряг установих, че плътния пояс драки е буквално зад гърба ми, което в значителна степен комплицира разглабянето на гегата, но така или иначе вече всичко бе свършило, нищо не можеше да ни накара да се местим още веднъж, така че обречено започнахме да се гласим(и най-вече аз с кюнците). Няма да ви казвам, че нямаше място, където да не сложа ролера(ако бях някой вулгарен тип, щях да ви кажа, че не съм си го турил единствено на ... ъкхъм...), само за да установя, че не е удобен за ползване. Накрая просто го сложих успоредно на брега и започнах да разглобявам на две части. За щастие, този тягостен процес не бе прекалено чест. С което искам да кажа, че във водата явно нямаше жива душа или просто не кълвеше. Нищо. За капак от стръмния брег над нас постоянно минаваха люде, които любознателно питаха има ли нещо, с разбиране приемаха уведомлението, че няма и на свой ред ни осведомяваха, че на „Крапешкия мост” имало, като освен това на четвърти ред се намирали свободни места…
След още част съвестно хранене, което се дължеше по-скоро на обстоятелството, че всеки желае да свърши час по-скоро храната и да се свърши тази мъка, аз забелязах, че плувката ми лееееекичко помръдна. Като казвам лееееекичко имам предвид, че потъна с около два милиметра и остана така. Дръпнах невярващо и представете си неестествената ми радост, когато измъкнах (след едноминутни манипулации и раглобяване на секциите) едър уклей, леден като шушулка и почти толкова витален. Такава радост изпитах при уволнението ми от казармата в далечното 1997-мо лето… явно тварите се бяха позавъртели от постоянното подаване на рехава храна и червеи, защото риболова потръгна и даже по някое време се наложи да добъркаме храница. Рибите обаче бяха с отвратителен нрав и за нищо на света не желаеха да се приближат до брега, от което най-потърпевш бях аз. Не, че имах кой знае какви мераци – щях да бъда напълно удовлетворен, ако я просто махах топсета, вместо да я разглобявам на съставните й части всеки път… За капак кълванетата си остава все така отвратително микрометрични, което със засилващия се хладен вятър допълнително комплицираше риболова. Накрая се принудих да търся някакви алтернативи и сложих една плувка „КОлмик Спило” 0.4 гр, с линия 0.11 и повод 0.08, с което влязоха в релси и станаха смъртоносни както за рибите, така и за мен. Манипулациите по ваденето на всяка уклейка (с което не искам да кажа, че в риболова нямаше разнообразие - на десет такива се хващаше една бабушка „френски” размер – около кутре, някак съм останал с впечатление, че френските са такива) бяха съсипващи и след още два часа се предадохме синхронно, въпреки, че кълването продължаваше с отлично темпо. За това допринесе и за пореден път развалящото се рязко време, така че предприехме организирано отстъпление към любимата ни кръчма, в която бе проведен детайлна беседа, посветена на модерните тенденции в риболова на нимфа с френски лидер.
Та толкова за момента момци – както казва царО – ще ви пиша пак(без да искам написах „ще ви пипам пак”), когато му дойде времето. Търпението е християнска добродетел, така че бъдете търпеливи, или се отдайте на смъртни грехове, което както показва практиката, е по-приятно.
, но това не беше нищо , в сравнение със самото състезание , където прекарах четири безкрайни часа в местене на тежести във всички посоки ( влакното ми накрая си беше изгубило и образа и подобието) , докато седящия нагоре по течението португалец методично вадеше шаранчета на смазващо редовни интервали , докато ги докара до към осем кила...