След едноседмично закъснение, най-после намерих време да споделя едно кратко преживяване за място, което мечтаех да посетя от доста време.
Нямам писателските дарби, като на Мунчо например, но все на някой ще му е интерсно.
И така. Всяко година по това време имам служебни ангажименти в Германия. На връщане, винаги разделям пътя на две и посещавам предварително набелязани дестинации. Тази година, това беше езерото Балатон.
Планирах две нощувки и да направя някакъв риболов, но Германските магистрали ми изиграха малко лоша шега. В държавата, където няма ограничение на скоростта, 320 км. ги изминах за почти 6 часа. Брутални задръствания.
Накрая на деня пристигнахме на езерото. Предварително бях избрал къмпинг Венус, защото се водеше къмпинг за риболов. Дори в сервизните помещения имаше специални отделения за чистене на риба.
Къмпингът ме посрещна така:
Целият бряг беше плътно окупиран от шаранджии. На първа линия имаше едно единствено свободно място, което побързахме да го заемем веднага.Обстановката изглеждаше великолепно. Спинигисти нямаше, което леко ме озадачи. Колегите нанасяха с едни малки лодки, с електрически моторчета въдиците на голямо разстояние и сядаха.
Горе долу нямаше място за моя риболов, но въпреки това попитах администратора откъде да си извадя разрешително за двата дена. Отговорът му беше: " Няма разрешително, ако имаш въдици си лови." Приятна изненада. Само дето нямаше къде да метна, а пък и започна да се стъмва.
Единствено на този нос нямаше рибари. Там имаше голяма табела, че е само за къпане и народът си го спазваше.В интерес на истината, не видях никой нищо да вади.Вечерта пред комшията от дясно нещо подгони пред туфата от растения. Много ме засърбяха ръцете, но до заветното място ме деляха две шаранджийски въдици и една с една светеща шамандурка, нанесена, точно на мястото, където беше нанесъл стръвта.
На сутринта всички въдици си бяха на мястото и аз реших да угодя на децата, и ги заведох на официален плаж, на пет километра от къмпинга. Прекарахме страхотно, но на мен не ми даваше мира, че въдиците ми не бяха изваждани още от тубуса. Късен следобед се прибрахме и о чудо. Съседът, дето е с туфата отпред беше извадил въдиците да сменя стръвта.Леко се разтреперах и започнах да сглобявам бързо. Това, че нямаше спинигисти би трябвало да не означава, че в това езеро няма хищник. Исках поне някой костурец да закача, колкото да умириша ръцете и да знам, че съм ловил риба тук. Затова сложих Пантер мартин 6, бяла с жълто тяло, изпитана в костурския риболов. Хвърлих пред туфата, където беше подгонило предната вечер. Точно на второто хвърляне нещо взе с летящ старт и се понесе. Преодолях изненадата и започнах да го моря. Викам си, тия унгарските щуки много бесни бе, не са като нашите.Изненадата беше голяма, като го видях какво съм хванал.
Най-малко очаквах распер. Кнтарчето показа 2.8 кг. Дължина не мерих, защото рибата предизвика интереса на околните. Почнаха да говорят нещо на унгарски. Явно им беше интересно. Още по интересно им стана като я върнах.
Явно не се връща риба много. Пускането обаче беше грешка. Веднага дойдоха две дечица в краката ми и цопнаха по една плувка. Съседа, възпален от улова трескаво, започна да нанася въдици и моето рибарско щастие приключи за десет минути. Но моята мисия беше изпълнена и аз бях доволен и готов да се прибирам на другия ден.Не ми стигна и ще трябва пак да се върна. А и унгарците знаят как да си посрещат туристите. Цените във къмпингите им се позиционират между българските и гръцките, което ги прави доста приемливи.
Ами това е
Малко, но от сърце 
