Градът беше притихнал, наслаждавайки се на последните няколко часа спокойствие вдишаше с пълни гърди утринния морски бриз. Вятъра се заиграваше с наелоновите торбички в очакване на тълпите, които ще изпълнят улиците. Но преди това очакваше да види един свой приятел, с когото се срещаха всяка утрин, още преди слънцето да изгрее. Този човек, вятъра чувстваше някък си близък, той бе спокоен и смирен, винаги усмихнат. Бе го наблюдавал в продължение на години как всяка сутрин, в активния сезон на лефера, човека се събуждаше приготвяше се набързичко стараейки се да не събуди семейството, изпиваше кафето на две глътки и още по тъмно поемаше към морето. Целта му винаги беше някое усамотено място на залива.
Помнеше първият път когато срещна човека. Погледа му бе привлечен от самотните фигури на двама човека, голям и малък, ловящи риба на един самотен кей скътан в пристанището. Звездите една по една чезнеха от небосвода, недоволни от скорощната поява на слънцето. Вятъра бе свикнал да вижда големи хора по това време, но фигурата на малкия човек с голяма пръчка в ръка му се стори много странна и забавна и той се втурна да си поиграе с него. Видя една малка вълна която се приближаваше към тях, спусна се и леко я засили, вълната се пръсна в скалите, вятъра пое пръските вода и ги запрати към малкия човек. Той вместо да започне да ругае, като повечето големи хора, весело се закикоти, избърса мокрото си лице и с уверена непоклатимост продължи с риболова. В един момент нещо в него трепна, пръчката му се изви и аванса изскърца два пъти, фара се завъртя сякаш и той да погледне какво става и нещо сребристо проблясна за миг на повърхността на тъмната вода. След няколко мига рибата се мяташе безпомощно на брега а малкият човек изглеждаше горд и тайничко хвърляше бегъл поглед към баща си, който изглеждаше не по-малко горд от него самия. Продължиха така няколко часа, слънцето напече и рибата се изтегли навътре в морето. Те двамата поеха към дома.
На следващата утрин вятъра ги намери пак там и продължи с игрите. Колко пъти беше мокрил човека, колко пъти му беше оплитал такъма, веднъж почти успя да му свали якето, но човека бе винаги усмихнат и доволен, наслаждаваше се на всичко, което се случва до като е на риболов.
Изминаха години, човека порастна но продължаваше всяка сутрин на отиващото си лято да ходи на морето и да лови риба. Беше сам, големият човек с когото ходеха преди беше изчезнал някъде. Бе спечелил уважението на вятъра и той вече не го пръскаше с вода и не му вдигаше шапката високо във въздуха. Когато човека заметнеше блесната, вятъра я поемаше и запращаше навътре в морето, а другите хора около човека завистливо цъкаха с уста и идваха да му огледат пръчката. А той пак с усмивка на уста се шегуваше с тях, че е приятел с вятъра, без изобщо да подозира правотата си.
Рибата вече избягваше замърсеното море и човека все по-рядко успяваше да я улови, но продължаваше с усмивка на уста да упорства и в редките мигове на риболовна слука пак поглеждаше тайничко в страни сякаш търсейки отново удобрителния поглед на баща си.
Времето за среща с човека наближаваше и вятъра се забърза натам. В далечината на мрака разпозна силуета на човека, но до него имаше и един друг силует, на малък човек. Вятъра подхвана една вълна и напръска малкия човек, а той весело се засмя, избърса мокрото си лице и уверено продължи с риболова. Нещо в него трепна за миг, пръчката се изви и аванса изскърца два пъти. След няколко мига рибата се мяташе безпомощно на скалите. Малкият човек изглеждаше горд, тайничко хвърли бегъл поглед към баща си, а той изглеждаше не по-малко горд от него, все така усмихнат и още по-щастлив.
Поздрав за всички татковци риболовци и техните синове. Бъдете живи и здрави!
