Незнам защого написах.Обаче е натурално.Идва директно от пияният ми мозък.Ако се напъна ще го сътворя по-добре.Но нямам сили да се напъна.И тия дето ще ме осъдят и ще си кажат ,че съм слабак:
Да се ебът в гъза,че нищо в тоя живот не струва ако не обичаш някого
-Кажи млади човече,каква е причината да си тук?
Отварям уста да кажа нещо.Но не мога.Устните ми треперят.В гърлото ми е заседнала буца.Ръцете ми треперят.
-Незнам докторе,струва ми ,че съм болен.Мисля,че се побърквам.
Доктора присви вежди,погледна ме и дълго мълча.Беше възрастен човек.В залеза на живота си.Макар,че никой не знае колко продължава един човешки живот.
-Какво се е случило синко?За да стигнеш до тук,нещо ти се е случило.Кажи ми.
И аз мълчах дълго.Спомените нахлуха в главата ми със страшна сила.Накрая събрах смелост и казах:
-Много е дълга историята докторе.Незнам от къде да започна.
-Почни от началото синко.Виждам,че няма по важно нещо за теб от тая история...................
.....................................................................................................................................................................................
Марина се казва,докторе.Мими.Моята Мими.Срещнах я много отдавна.Беше на 14.Свенливо отвори вратата и влезе с някаква приятелка.Приятелката и всъщност беше само две години по голяма от нея,но нахакана и противна.Май беше употребявана по-вече от колкото подхожда на възраста и.Би се харесала на всеки простак с едрите си провиснали форми,нахакано държане и отвратителен смях.
Мими беше различна.Хубаво миловидно лице,гъста буйна коса и огромни влажни очи.Почти бездънни.Най много ме порази скромноста и.
По това време държах малък компютърен клуб,който наричахме Гаража.То си беше гараж.
Поканих ги да седнат в дъното където беше най тъмно.
-Искате ли кафе?
-Даааа, изграчи от тъмното по-голямото момиче.
Сервирах им кафе и седнах до тях.Ей тъй да видя как ще се развият нещата.Понякога се развиват ей така от нищото.
Обичате ли праскови?-изтърсих ненадейно.Незнам защо го казах.Винаги правех неща които после ме учудват.
-Даа,каза с противния си глас нахаканата нахалница.
Мими не каза нищо.Дори и не повдигна главица да ме погледне.
Под терасата ми растеше огромна праскова с редки но едри и сочни плодове.Излязох и откъснах двете най узрели праскови.Подадох едната на тежко гримираното и изхабено момиче.
Тя изграчи едно провлачено Мерсиии,заби зъби в сочния плод и шумно замляска.
-Благодаря-тихо каза Мими.Взе прасковата с малките си момичешки ръце и я постави в скута си,върху бялата кърпичка която носеше...........
Прасковата отдавна я няма.Посърна и изсъхна.Отсякохме я.Никога не си спомних за нея.Само понякога виждам една от рожбите и.Обхваната от две бели ръчички,върху бяла кърпичка..................
Минаха години докторе.Видях я пак.Беше на седемнадесет.Пораснала.Хубава.Бях се върнал от Турция за панаира и защото ми домъчня за Никопол.Видях я и разбрах,че ще я имам.........................................................................................................................................................................................................................
Разказах му за всичко!За първата ни нощ заедно.За любовта която се разгоря между нас.За горещите потни дни по островите и ужасно студените нощи прекарани в прегръдки.За пръстена и гривната които продадохме за да сме заедно........За нейните сълзи и моя инат.За това как не можах да простя.
Говорих дълго.Сякаш мина цял ден.Доктора мълча през цялото време.Сякаш потъна някъде.Когато свърших,запали цигара,изключи малката печка все едно,че беше станало прекалено горещо и каза:
-Кажи синко!Ако можеше да и кажеш нещо.Ако тя седеше сега на моето място.Кажи и всичко което те мъчи!
Мислих дълго.Да!Трябваше да и кажа нещо!Да я попитам!
-Само едно нещо бих и казал докторе.Да я попитам нещо:
Как?Как ти даде сърце да забравиш всичко Пиле?Как ти даде сърце да се отречеш от мене?
Вдигнах очи.И тогава разбрах.Разбрах,че няма изход.Тоя човек,който четиридесет години е бил директор на психиатрията,който е видял какво ли не ....плачеше!Гледаше ме и плачеше!Големи бистри сълзи се стичаха по съсухреното му лице.Нещо ме стисна за гърлото.Събрах някакви сили и казах:
-Искам да те питам нещо докторе.Ще се науча ли да живея без нея?Ще мога ли?
-Хората,синко са силни същества.Успяват да се справят с всичко.Дори и с най-големите нещастия.Да!Ще се научиш да живееш без нея.И вероятно ще живееш по дълго от колкото си мислиш.Но няма да си щастлив!Времето не лекува синко!И не забравяш цял живот!Само претръпваш.Поне аз не можах да забравя!.....................................................................................................................................................................................................................................................
Винаги съм обичал есента.Най-много от всички сезони.Незнам защо е така.Обхваща ме някакво особено настроение.Тъга.Носталгия.Ставам някак по добър.
Сега пак е есен.Обикалям покрай реката.И мечтая.Ей тъй без посока.Без конкретни неща
Крача с ръце в джобовете и незапалена цигара в уста.Навик,който ми остана от времето когато бях млад и наперен.
Скука.Голяма скука.Това ли е градчето в което израстнах.Обичах и бях обичан.Шляех се с приятели по цели нощи.Любех момите покрай реката.Бях щастлив.Бях млад.
Подритвам смачкан на топка вестник.Внезапен порив на вятъра го подема и го отнася встрани.Улиците са пусти.Никъде не се виждат хора.Боже,не съм се връщал тука тридесет години.Но всичко е все същото.Тук сякаш никога нищо не се променя.Всеки се е сврял някъде и кротко и безропотно носи тежкия товар на ежедневието.
Вятарът се усилва и помита шумата и боклуците по улиците.Долавям студ в полъха му.Обещание за зима.От ъгъла на улицата се показва куче.След него още няколко.Глутница.Само ,че градска.Обикалят из градчето и ровят в контейнерите и пръснатите боклуци.
Спирам се и паля цигарата.Вятърът подема шума,найлонови торбички и мазни хартии.Върти ги в някакъв сюрреалистичен танц и кучетата ги преследват с надеждата да намерят храна.Оглеждам и аз с надежда пустите улици.Дано от някъде се появят хора.Да вдъхнат живот на сивите сгради и самотната есен.
Незнайно от къде довлечена топка от тръни се търкаля по тротоара.Едно от кучетата тръгва след нея,настига я,сякаш разбира,че не става за ядене и загубва интерес.Хора не се виждат никъде.Само вятър.
Вятър и кучета.
И тогава я видях.Показа се из зад ъгъла и тръгна срещу мен по тротоара.Боже!Тя ли е!Как ще мина покрай нея.Прииска ми се да избягам.Но вече отдавна не можех да бягам.И защо ли да го правя.Минаха толкова години.Вече дори не ме боли.В едната си ръка носеше пазарска чанта,зеленчуци някакви или плодове.С другата водеше за ръчица три-четири годишно момченце.Знаех,че е разведена и има две деца.Но не знаех,че има и внуци.
Боже!Моята Мими!Поостаряла и побеляла.Но очите и все същите.Големи и влажни!И почти бездънни!Спрях се.
Ще и кажа.Ще и кажа,че цял живот я обичах.Цял живот мислих и мечтах за нея.Цял живот не си смених телефона с надежда,че ще се обади.Не се ожених и не отгледах деца.
Помислих,че ще ме отмине.Но тя се спря.Спря се и ме погледна.Не каза нищо.Не можах да кажа нищо и аз.И сълза не можах да отроня.Сълзите ми свършиха много отдавна.Гледахме се и мълчахме.
Детето я задърпа.Тя пусна малката му ръчица и и отвори чантата.Извади едра сочна праскова.Усмихна се и ми я подаде.Боже!Прасковата.Малката моминска ръчица с бялата кърпичка.
Нима все още помни!Нима не е забравила!Нима ме е обичала и тя през всичките тези години!
Прибрах прасковата в джоба си и продължихме без да си кажем нищо.Вървях към дома и стисках сочния плод в джоба си.Може би за това се бях върнал.За да я видя още един път.
Прибрах се в уйютната си къща.Пуста и забравена.Родителите ми отдавна не са между живите.
Отворих прашасалия куфар и изкарах голяма остаряла снимка.Снимка на едно младо момиче.На един самотен остров с много риби.Цял живот я нося с мен.Където и да съм винаги я окачвам на близо.Гледам я вместо да гледам телевизия.Заспивам с нея.Събуждам се с нея.
Онзи доктор беше прав.Животът ми продължи по дълго отколкото си мислех.Но така и не намерих щастието.
Изпих едно уиски за кураж.Разрязах дъното на куфара и извадих черния пистолет. Берета.Много стар модел.Даже и не знам дали може дай стреля.Купих го преди цели тридесет години.Когато останах без нея,реших,че живота няма смисъл.Исках да се гръмна!Така и не събрах смелост да го направя.Обхванах студената дръжка с ръка.Боже!Това моята ръка ли е?Покрита със старчески петна.Кога измина тоя живот,Боже?И защо не направих нищо за да я имам?
Лапнах дулото,стиснах зъби и натиснах спусъка.Страшна болка прониза мозъка ми.Но бях щастлив.В джоба ми имаше една праскова.Една праскова чакана цял живот.Но накрая .....ДОЧАКАНА
Мими
-
Leo
- Мнения: 2347
- Регистриран на: Чет Яну 25, 2007 15:14
- Местоположение: НИКОПОЛ-тъжно градче с весели жени
- дал Браво: 6 пъти
- получил Браво: 202 пъти
Мими
" гениалността ме преследва по петите, но аз съм по-бърз.."-Мунчо
Гениалните неща били прости.Ми аз трябва да съм голям гений,щото съм много прост
Гениалните неща били прости.Ми аз трябва да съм голям гений,щото съм много прост
-
Мунчо
- Мнения: 16628
- Регистриран на: Пет Дек 17, 2004 21:17
- Риболов: пуристки
- Местоположение: гАбРоВо
- дал Браво: 417 пъти
- получил Браво: 923 пъти
- Обратна връзка:
Re: Мими
Страховито, Лео! Прости ми, че не го видях по-рано!
БОКА НА УЛЪТО.
"Огин да я попари тая пастръва, що светли умове обърка и бастиса" Bate Raiko
СТАРИ ВИДРИ
"Огин да я попари тая пастръва, що светли умове обърка и бастиса" Bate Raiko
СТАРИ ВИДРИ
-
gogata1982
- Мнения: 1
- Регистриран на: Сря Юни 01, 2011 12:28
